Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Каква е твоята хубавичка тлъста улика? — рекох аз.

— Направих още някои справки за Олтигбе — за времето, когато е бил в армията, в осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Познай какво е преподавал във Форт Бенинг?

— Какво?

— Взривно дело. Бил е специалист. Можел е да вдигне във въздуха, каквото си поиска.

— Особено дипломатически куфарчета.

— Да, особено дипломатически куфарчета.

— Е, голяма улика, няма що! — рекох аз.

— Не ти ли харесва?

— А на тебе?

— Не-е — рече той. — Не ми харесва. Защо му е да вдига във въздуха дъщерята на сенатора? Премахне ли я, не получава нищо. Ако се навърта около нея, тя може и да се омъжи за него, а пък той ще се ожени за един милион.

— Възможно е природената му сестра да го е накарала да го направи — казах аз.

— Хм?

— Най-новата хипотеза на Лукас. След години на раздяла природената сестра се събира отново — по-точно съюзява се — със своя брат. Взимат телефонния указател и си набелязват две мишени — сенатора Еймс и дъщеря му Каролин. Кони Мизъл се заема със сенатора. Игнейшъс се заема с Каролин, която разкрива заговора и заплашва да разобличи двамата съучастници. Те я премахват, но всяка вероятност заедно със сведенията, които са у нея. Тогава Кони Мизъл става алчна. По време на игра на бридж тя се оттегля под предлог, че отива да пикае. Вместо това се понася към дома им, застрелва брат си и се присъединява към партията бридж тъкмо навреме, за да отвърне с пет купи на традиционния анонс от четири без коз. След като обявява малък шлем и спечелва играта, тя поднася кафе, прибавяйки внимателно съвсем мъничко арсеник в чашата на сенатора.

— О, по дяволите, Лукас — рече Синкфилд.

— Имаш ли по-добра версия?

— Не, но знаеш ли какво?

— Какво?

— По-лоша от тази не съм и чувал.

Значката на Синкфилд ни помогна да минем през охраната на „Уотъргейт“. Наложи ни се да почакаме асансьора, но не дълго. В такъв скъп жилищен блок като „Уотъргейт“ не си струва да се стискаш — особено когато става въпрос за асансьорите. Когато асансьорът пристигна, звънчето звънна, вратите му се отвориха и навън пристъпи вашингтонският частен детектив за сто долара на час, мистър Артър Дейн, в един от своите костюми от ерата на Айзенхауер.

— Напоследък с вас не можем да се разминем, нали, лейтенанте? — рече той, кимна към мене и добави: — Мистър Лукас — за да не се чувствам пренебрегнат.

— При сенатора ли бяхте? — попита Синкфилд.

— Точно така.

— Доста необичайно място за вас, не мислите ли?

— Не съвсем, лейтенанте. Понякога служа за дипломатически куриер между мисис Еймс и съпруга й — макар обикновено да не стигам по-далеч от мис Мизъл. Днес трябваше да му съобщя лоша новина.

— О? — каза Синкфилд. — И каква е тя?

— Помните ли секретарката на сенатора, Глория Пипълс?

— Оная алкохоличка на погребението?

— Да беше само това — рече Дейн. — По някакъв начин открила телефонния номер на мисис Еймс и започнала да й звъни в най-невероятни часове на денонощието. Все била натряскана и правела скандали. Мисис Еймс се страхува да не й се случи нещо, затова ме помоли да разбера дали сенаторът не би се погрижил да настанят някъде тази Пипълс.

— Къде например? — обадих се аз.

— Във Вашингтонския болничен център — докато изтрезнее — рече Дейн.

— А после? — попита Синкфилд.

Дейн сви рамене.

— В някой частен санаториум.

— Някои изобщо не се връщат от тия частни санаториуми — подхвърли Синкфилд.

— Жената има нужда от помощ — рече Дейн.

— Сенаторът ще й помогне ли?

— Него го нямаше, но мис Мизъл ми каза, че трябва да направя всичко необходимо да уредя въпроса.

— Значи тя е поела командването, а? — рече Синкфилд.

Цял час чакахме сенатора, но той не се върна и тогава мис Мизъл каза, че тя поема цялата отговорност за Глория Пипълс.

— Къде е сенаторът? — попитах аз.

Дейн погледна часовника си.

— Излязъл да се разхожда преди около два часа. Още не се е върнал.

— Нямам нищо против да прекарам един час насаме с нея — рече Синкфилд. — Но все ми се налага да водя някого със себе си, както Лукас сега.

— За компаньонка — обадих се аз.

Артър Дейн се усмихна едва-едва, колкото да покаже, че разбира от шеги. Това беше слаба, измъчена усмивка, която се стопи бързо.

— Мисис Еймс желае да ви види, мистър Лукас — рече той.

— Затова ли се е обаждала вчера? — попитах аз.

— Да.

— Затова ли сте ме търсили и вие?

— Точно така.

— Добре, сигурно ще намина да я видя. Кога?