Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Очевидно — рече Синкфилд.

— Майка ми мразеше черните — каза Кони Мизъл.

— Сигурно не е мразела бащата на Олтигбе.

— Може да я е изнасилил — рече тя.

— И после се е появил да й даде името си? — Синкфилд поклати глава. — Какво ви казах, може би не е мразела всички черни наред.

— О, тя нямаше нищо против латиноамериканците — каза Кони Мизъл. — Но мразеше черните, и жабарите, и евреите. Майка ми имаше много предразсъдъци. — Тя се изсмя отново. — Още не мога да свикна с тази мисъл. Че Игнейшъс ми е брат. Ако знаех, щях да отида на погребението му.

— Майка ви никога ли не ви е споменавала за него? — попита Синкфилд.

Тя поклати енергично глава и се засмя с дълбок гърлен смях.

— Никога. Представям си я как казва: „И между другото, Кони, имаш един малко черен брат, дето живее някъде в Англия.“ По-скоро би умряла.

— Помните ли един човек на име Стейси? — попита Синкфилд.

— Джим Стейси? Разбира се, че помня Джим. Майка ми работеше при него. — Тя ме погледна. — Имате удивителна памет, мистър Лукас. Онзи телефонен номер, който споменах завчера — на него се обаждах, за да съобщя на майка си, че съм се прибрала от училище благополучно, — това беше номерът на Стейси.

— Разбрах.

— Бяхте ли при Стейси?

Кимнах.

— Бях.

— Все така очарователен ли е?

— Приказен — рекох аз.

— Този Стейси — обади се Синкфилд, — той е знаел, че сте във Вашингтон. Знаел е, защото преди да умре, майка ви му дала нещо, което той е трябвало да ви изпрати. Дала му и още нещо, което е трябвало да изпрати на Олтигбе в Лондон. Рекох си: какво ли е онова нещо, дето ви е пратила майка ви?

Тя се усмихна на Синкфилд. Усмивката й беше очарователна.

— Семейната библия, лейтенанте.

— Семейната библия, значи?

— Точно така.

— Случайно не се ли намира някъде наоколо?

— Нямам слабост към библиите, лейтенанте. Особено към семейните библии на моето семейство. Никога не съм харесвала особено семейството си, не харесвам и семейната библия. Изхвърлих я.

— И това ли е всичко, което получихте от майка си? — рече Синкфилд.

— Не, имаше и едно писмо. В него имаше много разкаяние. Гуен съжаляваше, че не е била по-добра майка. Е, и аз съжалявам, че Гуен не беше по-добра майка. Можеше да свърши работа.

— Но не споменава нищо за Олтигбе, така ли?

— Не.

— Ето, тъкмо това е малко странно — рече Синкфилд.

— Кое е странно?

— Това, че вие с Олтигбе, така да се каже, сте атакували фамилията Еймс по едно и също време.

Тя остана за момент замислена. После се усмихна отново.

— Естествено човек като вас би си помислил, че това е по-скоро заговор, отколкото съвпадение, лейтенанте, но мога да ви кажа само едно. Не знаех, че Игнейшъс е мой брат… ако наистина е бил… допреди пет минути. — Засмя се тихо. — Извинете — рече тя. — Още не мога да свикна с тази мисъл.

— Да — каза Синкфилд, — сигурно е така. — Той се обърна към мене. — Имаш ли въпроси, Лукас?

— Само един — отвърнах аз. Погледнах Кони Мизъл. — Случайно да познавате в Лос Анжелис една личност на име Беатрис Ан Уит? Позната също като Голямата Гадна Беа?

Тя повтори името с паузи.

— Голямата… Гадна… Беа? Не. Не, мистър Лукас, не познавам никого на име Голямата Гадна Беа. Трябва ли да познавам?

— Не — рекох аз. — Не мисля, че е наложително.

Артър Дейн отново караше така, сякаш беше единственият на улицата. Често преминаваше от едно платно в друго, без да сигнализира. Влачеше се като опашка след други коли. Решаваше да изпревари, после тъкмо когато се е изравнил с някоя кола, променяше решението си, но продължаваше да кара редом с нея, като не даваше път на никой друг. Минаваше на червени светлини и се опитваше да игнорира жълтите. Беше от онези шофьори, към които неизменно се обръщах с „тъпо копеле такова“.

На магистралата беше малко по-добре, но не много. Той караше или прекалено бързо, или прекалено бавно. Сложих си предпазния колан — нещо, което правя рядко.

— Напредвате ли, мистър Лукас? — рече Дейн.

— По малко. А вие?

— Ние си вършим нашата работа — каза той. — Бяхте в Лос Анжелис, нали?

— Точно така.

— Научили сте, предполагам, че Игнейшъс Олтигбе е брат на Кони Мизъл?

— От колко време знаете?

— От няколко седмици.

— Ако ми бяхте казали, можехте да ми спестите едно пътуване. Имате ли още нещо пикантно?

Дейн бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Мисис Еймс ме помоли да ви предам това — каза той. — Нещо като послание, написал съм го за нея — обобщавам всичко, което успях да сглобя досега.