Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Дейн ме погледна. Гледа ме прекалено дълго за човек, който кара кола със седемдесет мили в час.

— На колко сте години, Лукас? — попита той.

— На трийсет и пет.

— Аз съм на четирийсет и шест. В бранша съм от двайсет и три годишна възраст. Това е половината от живота ми и ако съм научил нещо за двайсет и три години, то е, че нямам понятие какво може да направи човек, когато е поставен натясно. И кажи-речи, единственото нещо, което съм научил, е, че такива хора ще сторят едва ли не всичко, за да си спасят кожата. Разказват какви ли не истории за хора, които уж били готови да дадат живота си за приятеля. Но ако искам да запазя илюзиите си, не бих се вглеждал в тези истории прекалено внимателно.

— Не струват, а?

— Не съвсем — рече Дейн.

— Откога се занимавате с този случай? — попитах аз.

— От два месеца.

— И не сте открили с кого работи тя — ако работи с някого?

Той поклати бавно глава.

— Не се среща с никого. Прекалено е умна, за да го прави. Никакви среднощни срещи около паметника на Линкълн 22 22 Паметникът ма Линкълн се намира в голям парк край брега на река Потомак. — Б.пр. , ако имате предвид това.

— А телефона? — казах аз. — Сигурно го подслушвате?

— В чантата си държи цял куп монети — рече той. — В случай че иска да позвъни на някого. Освен това съществува и пощенската служба на Съединените щати. От време на време пише по някое писмо и го занася чак в централната поща, за да го пусне.

— Значи се оттегляте, а?

— Точно така.

— Защо иска да ме види мисис Еймс? — попитах аз.

— Каза, че иска да види двама ни.

— По какъв въпрос?

— Във връзка с някакви сведения, които са й попаднали.

— Загатна ли нещо?

— Загатна. Каза, че щели да очароват Франк Сайз, а мене щели да задържат на тази работа.

— Трябва да е нещо страхотно — рекох аз.

— Да, трябва да е нещо страхотно, за да ме задържи на тази работа.

Минаваше три, когато Дейн зави с кадилака си по алеята, водеща към високата просторна къща с тъмнозеления покрив. Въпреки нехайното му шофиране, постигнахме добро време. От „Уотъргейт“ до „Френското заливче“ пристигнахме за по-малко от два часа.

Слязохме от колата и Дейн натисна звънеца. Докато чакахме, аз се любувах на резбованите крила на голямата стара врата. Изваяните воини с щастлив вид се отправяха в кръстоносен поход. Когато се връщаха, не изглеждаха толкова щастливи.

На Дейн му омръзна да чака и отново натисна звънеца. Тъй като нищо не се случи в следващите две-три минути, той хвана голямата пиринчена топка. Остана изненадан, когато тя се завъртя.

— Почакайте малко — рече той и отстъпи назад.

— Какво става?

— Да проверим дали има някой. — Той се обърна и тръгна надясно. Последвах го. Когато стигна до четириместния гараж, Дейн спря. Спускащата се врата беше вдигната и вътре се виждаха черен кадилак с четири врати, едно сравнително ново камаро и голям джип.

— Има едно свободно място — рекох аз.

Дейн поклати глава.

— Сенаторът е с колата си. Той има олдсмобил.

Дейн се обърна и тръгна обратно по пътеката с червеникава циментова настилка. Отново завъртя пиринчената топка и бутна вратата. Той влезе, а аз го последвах.

— Мисис Еймс — извика той. Като не чу отговор, се провикна: — Има ли някой? — Не бих казал, че изкрещя.

— Може да са навън при кучетата или конете — казах аз.

— Може. Нищо не ни пречи да я почакаме в дневната.

Минахме през широкото, добре подредено преддверие и се озовахме в дневната с нейната великолепна камина и също тъй великолепен изглед към залива Чесапийк. На около половин миля от брега някаква яхта лениво браздеше синята вода.

Подносът с напитките стоеше върху масичката за кафе. Имаше уиски, лед, сифон и чаша. Бутилката беше наполовина пълна. Масичката бе сложена пред дългата писка кушетка. Луиз Еймс седеше на кушетката. Носеше светлосини пликчета и имаше две червени дупки точно над голата си лява гръд. Устата й бе отворена, очите — също. Главата й бе неестествено наклонена на една страна. Беше мъртва. Изглеждаше леко изненадана от този факт.

— Боже господи! — промълвих аз.

Дейн не каза нищо. Той пристъпи към Джонас Джоунс, стройния млад мъж, който сервираше напитките, оседлаваше конете, караше колата и обслужваше господарката. Джонас Джоунс беше съвършено гол. Лежеше по гръб на пода, устата му бе изкривена в гримаса, сякаш го бе заболяло от това, че умира. На гърдите му също имаше две малки червени дупки. Близо до дясната му ръка лежеше револвер. Приличаше на тридесет и осемкалибров, с къса и дебела цев. Тогава забелязах кръвта. Имаше много кръв.