Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Знаете ли, изглеждате доста очарователен, когато се държите по този начин — каза тя. — Очите ви стават едни страшни.

— О, господи, мадам — рекох аз и станах.

Тя се приближи към мен. Застана прекалено близо, много по-близо, отколкото беше необходимо. Лявата й ръка — тази, която не държеше чашата — оправи ревера ми, който нямаше нужда от оправяне.

— Онази малка уличница Мизъл — рече тя нежно. — Тя е виновна за всичко.

— Така ли смята Дейн?

— Артър Дейн е скъпо платен — каза тя. — Знаете ли по колко взима?

— Чувам, че по петстотин на ден.

— Така че сведенията му за нея ми струват доста пари.

— И няма да ми кажете какво знаете?

— Бих могла — пръстите й почти докоснаха косата ми над яката, лицето й бе на по-малко от шест инча. — Бих могла — повтори тя, — когато се опознаем по-добре.

Съвсем не съм толкова привлекателен. Висок съм шест фута и три инча и тежа 161 фунта, защото ако не тежа точно толкова, всичко ми се лепи на корема, а стойката ми е особена, защото кривя малко наляво, но не много, и Сара веднъж ми каза, че имам лице на зъл шпаньол. На хитър, зъл шпаньол, добави тя. Тъй че жените не се хвърлят в обятията ми, не ми пращат подаръчета от „Камалиер енд Бъкли“, нито ме водят в тъмни уютни барчета. Но от време на време се е случвало и това. Някоя самотна домакиня, която може и да знае, а може и да не знае как мъжът й е подправял държавни документи, ще остави пеньоара си да зее разтворен и ще забрави да го загърне. Мъжът й няма да има нищо против, защото навярно ще е в Буенос Айрес по това време. Така или иначе всички признаци ми бяха познати и знаех, че не се ли измъкнех веднага, на врата ми щеше да увисне една леко отегчена, леко пийнала домакиня с всичките си осемнадесет милиона долара. За секунда се подвоумих дали си заслужава. И сега не съм сигурен какво щеше да се случи, ако бях решил другояче. Някои хора все още можеше да са живи. Но можеше и да не са.

Ала не ми се наложи да я отблъсна. Направи го друг. Един глас каза:

— Имате ли нужда от още нещо, мисис Еймс? — Беше Джонас Джоунс, застанал до вратата, която мислех, че води към кухненските помещения. Погледнах към него над рамото й. Той ме стрелкаше с черните си очи. Лицето му бе леко разкривено и пребледняло, ала гласът му не издаваше нищо. Говореше все така любезно. Малко студено може би, но любезно.

Тя не се отдръпна бързо назад, нито се стресна. Ръката й се плъзна надолу по сакото ми, бавно, после тя се обърна:

— Мистър Лукас тъкмо си тръгва, Джонас. Ще го изпратиш ли?

— Да, мисис Еймс.

Той прекоси стаята и застана до другата врата, която водеше към широкия коридор.

— Някой път трябва пак да си поговорим — каза ми тя. — Някой близък ден.

— Окей — рекох аз. — Ще си поговорим.

— Може да ви спести много труд — каза тя. — Освен това може да се окаже доста интересно. И за двама ни.

— Може — отвърнах аз.

— Ще ви се обадя.

— Непременно — рекох аз, обърнах се и се отправих към вратата, която Джонас Джоунс държеше отворена.

Той ме последва по коридора, мина вляво и ми отвори голямата стара резбована врата.

Поспрях и го погледнах.

— Харесва ли ти службата тук? — попитах аз.

— По-добре е, отколкото в Маями Бийч, драги — рече той. — Конкуренцията не е голяма.

— Искаш ли да си я запазиш?

Той кимна.

— Имам такова намерение.

— Тогава върви да си изпълняваш задълженията — казах аз.

На международното летище в Лос Анжелис наех един зелен шевролет импала, спрях в някакъв мотел на Уестърн Авеню, недалече от „Уилшир“, окачих си костюма в гардероба, друснах се два пъти върху леглото, приготвих си питие от бутилката уиски, която носех от Вашингтон, вдигнах слушалката и позвъних на Франк Сайз.

— Намирам се в мотел „Гамайн“ — рекох аз.

Попита ме за номера и след като му го съобщих, каза:

— Обърнах града надолу с главата, но не открих нищо определено. Бил е там много пъти, но кой ли не е бил? Първия път — през двайсет и девета, когато е бил деветгодишен. Същата година е ходил и да види Големия каньон, както и Йелоустоун парк, Йосемити, Сан Франциско и езерото Флатхед. То е в Монтана.

— Цяло пътешествие — рекох аз.

— Пътували са с кола — каза Сайз. — С „Есекс Сюпър Сикс“ — модел двайсет и осма година, ако те интересува.

— Цялото семейство ли?

— Майка му, баща му и седемгодишната му сестра. Марта. Тя е починала от детски паралич през трийсет и пета.

— Какво да се прави — рекох аз. — После кога е идвал пак?