Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Кои?

— Нашите по-възрастни съграждани. Само да ги видиш как дремят из Макартър Парк и чакат да умрат. Поне старият Фред не е като тях.

— Фред е твоят човек, нали?

Тя кимна.

— И знаеш ли къде е сега?

Завъртях глава отрицателно.

— Взима уроци по летене. Няма и да го пуснат сам, ама обича да лети с инструктор и да се забавлява.

— Знаеш ли какво? — рекох аз.

— Какво?

— Бас държа, че се сещам защо помниш Били Мизъл така добре.

— Защо?

— Да пукна, ако не се е увъртал около тебе, а? Сигурно затова и са го уволнили. На твоя шеф това не му е харесвало. На мистър Колинсън, искам да кажа.

Лицето й се посмекчи. Може да е било от уискито, но ми се иска да мисля, че е било от спомена.

— Бях много стара за Били.

— Не си била много стара за него. По това време да си била най-много на трийсет и две-три — рекох аз, като намалих с осем-девет години приблизителните си изчисления.

— Бях на трийсет и осем — каза тя, навярно сваляйки също някоя и друга годинка. — Той я имаше, я нямаше трийсет. Щурав човек. Направо щурав.

— Какво стана с него?

Тя вдигна рамене.

— Какво става с такива като него? Остаряват, но не поумняват. Сега трябва да е на четирийсет и седем, нали? — Тя поклати глава. — Просто не мога да си представя Били на четирийсет и седем.

— Значи не беше женен!

— Ами, той — женен! — рече тя. — Млякото беше много евтино. Нали знаеш оня виц?

— Защо да си купувам крава ли?

Тя кимна.

— Защо да си купувам крава, когато млякото е толкова евтино? Час по час го повтаряше. Все това.

— Споменаваше ли нещо за семейството си? — попитах аз. — За брат или за сестра?

— Имаше брат, Франки — каза тя. — Една-две години по-голям. Веднъж дойде да вземе от Били една двайсетачка. То се знае, Били нямаше, затова я взе от мене и му я даде. Не си я получих обратно. Май не се и надявах да си я получа.

— С какво се занимаваше Франки?

— Беше музикант. Свиреше на пиано в разни заведения. И пееше по малко. Един такъв лъскавичък, с много къдрава коса и някаква усмивка, дето ти казва „какво, по дяволите“ — седнеше ли на пианото, в бара светлините почти угасваха, а той почваше да тананика „Звезден прах“ на опия стари уличници, дето се трудеха над четвъртото си мартини и всяка мечтаеше да си го заведе у дома, но откриваше, че вече е ангажиран. От бармана.

— От тия ли беше?

— Франки ли?

— Ъ-хъ. Струва ми се, че Франки беше малко сбъркан. Нали знаеш — и така, и така. Има ли още скоч в това шише?

— Много — рекох аз. Тя подаде чашата си и аз и налях още една свръх щедра доза. В моята налях по-малко. Тя доля вода от хладилника. Седна отново и ме погледна със сините си като яйце на червеношийка очи. Сега в тях имаше малко повече блясък.

— Да не е загазил нещо Били, а?

Поклатих глава.

— Не. Едва ли.

— Защо тогава такъв като Франк Сайз ще го търси?

— Това е дълга история, мис Мейс. Всъщност аз търся някого, който би могъл да познава едно малко момиче на име Кони Мизъл. Или може би Констънс. През петдесет и седма, петдесет и шеста тя трябва да е била около десет-единайсетгодишна. Мислех си, че Били би могъл да се окаже неин баща.

Фийби Мейс се усмихна и поклати глава.

— По никакъв начин — рече тя. — Нито пък Франки би могъл да й бъде баща.

— Защо?

— Петдесетте години — това беше каменната ера. Много преди да се появят ония хапчета. И двамата Франки и Били, си имаха нещо, дето ги правеше страшно популярни сред жените.

— И какво беше то?

— Когато били на тринайсет и петнайсет години, и двамата изкарали заушки.

Фийби Мейс настояваше да поостана и да се запозная с Фреди, нейния приятел, който всеки момент трябваше да се върне от урока си по летене. Каза, че можело и да се поразходим заедно с неговата джипка, но аз й казах, че имам уговорена среща, на която трябва непременно да отида.

— Ако все пак го откриеш, кажи му много здраве от мен — рече тя.

— На Били Мизъл ли?

— Ъ-хъ. На Били.

— Да му кажа ли да намине да те види, ако го срещна някъде?

Тя се замисли за момент.

— Сега трябва да е към четирийсет и седем, нали? — каза тя.

— Горе-долу.

Тя поклати глава.

— И сигурно е плешив. А може и дебел.

— А може и да не е — рекох аз.

— Не, само му кажи много здраве от мене. Нищо друго. Много здраве.

Фийби ти праща много здраве рекох. — Тя се усмихна — малко тъжно, помислих си аз.

— Точно така. Фийби ти праща много здраве.

Излязох от стаята, тръгнах надолу по стълбите и тъкмо влизах в колата, когато един джип марка фолксваген с паянтов покрив на ивици и големи дебели задни гуми изрева край мене и спря със скърцане. Пъргаво старче метна долу голите си загорели крака и се измъкна навън. Носеше карирани гащета, червена риза с къси ръкави, имаше бели подрязани мустачки и всичко това някак си подхождаше на прическата му „Храбрият принц“. С енергична походка той се отправи към стълбището и когато мина край мене, аз подхвърлих: