Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Няколко десетки пъти след това — каза Сайз. — Господи, всички ходят в Калифорния. Не успях да разбера много за пътуванията му дотам, преди да стане сенатор, но след това е ходил петнайсет пъти. Горе-долу три пъти в годината.

— В Лос Анжелис ли?

— Ходил е навсякъде. Понякога в Лос Анжелис. Понякога в Сан Франциско. Два пъти в Сакраменто. Веднъж в Сан Диего. Имал е приятел в Ла Йола. Отсядал е там два пъти.

— Приятелка ли? — запитах аз.

— Съквартирантът му от студентските години.

— От това може да излезе нещо — рекох аз. — Как се казва?

— Името му е Джон Свендсън, но няма да ти бъде от полза. Починал е преди четири години. Еймс е бил на погребението му.

— Окей — казах аз, — а преди да стане сенатор?

— Мейбъл говори по телефона с майка му тази сутрин. Тя живее в Индианаполис. От нея научихме за оня „Есекс Сюпър Сикс“. Тя е стара дама и приказва почти цял час — повечето време за онова пътуване. Не можа да си спомни друг път той да е ходил там, освен през войната. Отплувал е с параход от Сан Франциско.

— Бил е щурман, нали?

— Щурман от военноморския флот. По-точно — от морската пехота. Бивало си го е. Върнал се е капитан.

— Кога?

— Според Пентагона бил е демобилизиран на четиринайсети август четирийсет и пета.

— В деня на победата над Япония.

— Точно така.

— Къде са го уволнили?

— Майка му казва, че в Лос Анжелис и че два дни не е могъл да се прибере вкъщи, защото все му отлагали полета, та сладкишът, който била опекла за него, престоял.

— Ако е бил от морската пехота, значи са го уволнили в Кемп Пендълтън. Това е извън Лос Анжелис. Има ли нещо друго?

— Пропиляхме си цялата сутрин, за да ти съберем всички тия сведения.

— Не е много — рекох аз.

— Това имаме.

— Е, мисля, че ще изровя нещо там — казах аз.

— От къде?

— Не знам още.

— Точно от това се страхувах — рече той и затвори.

Фирмата „Колинсън енд Кърни“ — инженерни консултации — се помещаваше на втория етаж на триетажна сграда с вътрешен двор, на Бевърли Булевард. Изкачих стъпалата и тръгнах по открития коридор, който гледаше към двора. Нямаше звънец, тъй че влязох, без да чукам. Зад неугледно сиво метално писалище седеше жена. Беше заета с кръстословицата на „Таймс“. Имаше няколко неудобни на вид стола, каквито се срещат обикновено в зъболекарските кабинети, две-три снимки по стените — на разни висящи мостове, от които не можах да разпозная нито един, и тъкано конопено килимче на пода.

Жената изглеждаше мъничко под шейсетте. Имаше оскъдна оранжева коса и оскъдна оранжева усмивка. Имаше и по едно кръгло оранжево петно на всяка буза. Тя ме погледна през двуфокусните си очила с издължени в краищата рамки — такива се носеха преди петнадесет-двадесет години.

— Губите си времето, ако сте дошли да продавате — рече тя хладно. — Мистър Кърни идва само във вторник и четвъртък.

— А ако поискам да си построя мост в петък?

— Ха-ха-ха — рече тя, сякаш го четеше.

— Не върви ли бизнесът? — запитах я аз.

Тя се върна към кръстословицата си.

— Умряла работа — отвърна тя.

— Ако мистър Колинсън и мистър Кърни се застояваха повече време тук, нещата може би щяха да потръгнат.

Тя остави химикалката и сложи разперени длани върху бюрото. Оранжевите й нокти бяха в тон с останалата част от грима й. Забелязах, че очите й са сини като яйце на червеношийка. Оранжевото не ги разкрасяваше.

— Мистър Колинсън — рече тя — е мъртъв от петнайсет години. Мистър Кърни е на седемдесет и седем и идва тук само за да избяга от жена си. Жена му, бих добавила, е кучка. Колкото до мостовете, ние не строим мостове. Ние ги проектираме. Или по-точно казваме на хората как да ги проектират, но от девет години насам не сме казвали на никого как да си проектира мост.

— Значи нещо сте позакъсали — рекох аз.

— Какво собствено ви интересува? — Тя сви ръце и опря брадичка на тях. — Хайде, излъжете ме нещо. Няма да ви се разсърдя. Умирам от скука.

— Отдавна ли работите тук?

— През юни ще станат трийсет и една години.

— Интересуват ме някои хора, които са работили при вас.

Тя се усмихна.

— О, добре, значи ще поклюкарстваме. Кой? Познавах всички.

— Някой си Мизъл. А също и жена му. Доколкото знам, Мизъл е бил инженер.

— Вие от финансовата служба ли сте?

Поклатих отрицателно глава.

— Ченге?

Отново поклатих глава.

— Съжалявам — рекох, аз съм нещо като репортер.

— Но не от телевизията, нали? — В гласа й прозвуча разочарование.