Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Не. Аз работя за Франк Сайз.

Както обикновено, тромпетите екнаха, барабаните гръмнаха и мостът се спусна. Почти винаги ставаше така, щом споменех името на Франк Сайз пред онези, които жадуваха за внимание. Изглежда, има много такива хора. Те не само че изгарят от желание да говорят — те са готови да ви кажат повече, отколкото знаят. Всъщност те често казват неща, които не са казвали никому защото са се срамували да ги кажат или пък са се страхували. Но срамът и страхът сякаш се изпаряват, щом се появи възможност да видят имената си в печата или лицата си по телевизията. Понякога си мисля — навярно чувстват, че това е последният им шанс да станат безсмъртни. Но не съм много сигурен.

Жената с оранжевата коса рече:

— Казвам се Фийби Мейс.

— Аз съм Дикейтър Лукас.

— Няма ли да си го запишете?

— Кое?

— Името ми.

Освен това харесва им да си водите бележки. Навярно така имат време да измислят по-хубави лъжи.

— Вече не го правим отвърнах аз. — Старомодно е.

— Как, за бога, успявате да запомните всичко? — рече тя. — Аз не помня нищо, докато не си го запиша.

— В задния джоб имам малък магнетофон — казах аз. Дръпнах левия си маншет и й позволих да хвърли поглед на часовника ми. — Този часовник представлява трийсет и три секторен многофазен насочен микрофон. От тези, които използуват космонавтите.

Тя кимна.

— Чувала съм за тях. От телевизията.

Чувала си я, помислих си аз. Не знам защо си направих труд да я излъжа. Може би защото изглеждаше толкова отегчена. И толкова самотна. Поне щеше да има за какво да говори цяла седмица. Ако имаше с кого.

— Кажете ми нещо за Мизъл — рекох аз. — Работил ли е тук около петдесет и шеста или петдесет и седма?

— Възможно е каза тя. Какво е направил?

— Не знам дали е направил нещо — рекох аз. — Може и да е умрял, кой знае.

Тя изсумтя.

— Най-много да е пукнал от пиене.

— Но е работил тук, нали — като инженер.

— Инженер! — В нейните уста прозвуча като кротка псувня. — Беше чертожник и се задържа само четири седмици. Лично мистър Колинсън го изхвърли. Това беше едно от последните неща, които направи, преди да се разболее.

Кимнах.

— А съпругата на Мизъл? Работила ли е тук?

Тя пак изсумтя.

— Каква съпруга? Били Мизъл никога не е бил женен. Запиваше се по цели нощи, закъсняваше всяка сутрин, вонеше на бъчва и разправяше такива невъобразими лъжи, та да ти стане смешно, защото беше… как да ви кажа… толкова доволен от това. От всичко.

— Кога е работил тук?

— От петнайсети май до петнайсети юни 1956.

— Как сте запомнили толкова точно?

С дясната си ръка тя оправи една щръкнала оранжева къдрица.

— Били Мизъл не се забравя лесно — подсмихна се тя.

— Вие сте мис Мейс, нали? — рекох аз.

— Точно така. Мис Мейс. Не мисис Мейс, нито миз Мейс… или както го произнасят там разни превзети копелета.

— Казвате, че пиел много?

— Тогава всички пиеха много. Били просто пиеше повече от другите. Не беше пияница, просто обичаше да се повесели.

— Беше ли добър чертожник?

— Следобед работеше добре. Много добре и много сръчно. Но сутрин не го биваше за нищо.

— А вие как се отнасяте към пиенето? — попитах аз.

Тя повдигна изскубаните си вежди. Бяха тъмнокафяви.

— Искате да кажете изобщо?

— Не, конкретно — рекох аз. — Имах предвид по-конкретно бутилката „Джей енд Би“ в левия ми заден джоб.

— Точно до магнетофона, а?

Аз се ухилих.

— Точно така.

— Чакайте да донеса чашите.

Тя извади две зелени пластмасови чаши от едно чекмедже на бюрото и ги сложи пред нас. Напълних ги щедро и двете.

— Да сипнем ли и малко минерална вода? — попита тя.

— Добре.

В ъгъла имаше хладилник, стар модел, с голяма, обръщаща се надолу бутилка, която загъргори, когато жената наливаше вода в двете чаши. Тя ми подаде моята чаша, после леко вдигна своята и рече:

— За старите фльорци.

— Не сте чак толкова стара — казах аз.

Тя отпи и отново приглади косата си. Помислих си, че на пипане трябва да е като ръждясало желязо.

— Държа се — рече тя.

Аз се ухилих отново.

— Имате ли си приятел?

Тя направо се изчерви.

— Има един дърт глупак, дето се занася с мене. С единия крак е в гроба, ама не иска да се признае за стар. Кара една джипка. Разбира се, има и друга кола, но обича да идва и да ме извежда с джипката.

— Сигурно е забавно.

— Аз си знам колко е забавно — рече тя. — Ставаме за смях, ей богу, ама е по-добре, отколкото да си играем на шафълборд 17 17 Игра, при която се местят дървени или метални пулове по разчертана дъска. — Б.пр. . Не си ли ги виждал?