Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Сенаторът ли?

— Точно така. Сенаторът Боби.

— Защо?

— Да ви кажа ли нещо?

— Какво?

— Добре, ще ви кажа защо.

— Кажете.

— Но не бихте го публикували. Дори Франк Сайз не би го публикувал.

— Защо не?

— Защото засяга сексуалния живот на сенатора Боби. Или по-скоро липсата на такъв. Все още ли ви интересува?

— Интересува ме.

Тя се изсмя отново. Изсмя се жестоко, както първия път — дори по-жестоко.

— И още как. Няма ли да си водите бележки?

— Аз не си водя бележки.

— И успявате да запомните всичко, което ви казват?

Кимнах.

— Това е трик — рекох аз, — но не е кой знае какъв.

— Добре, да видим откъде да започна. От началото, а?

— Това е добра идея.

— И така, в началото сексуалният ни живот вървеше добре. Съвсем добре. Бих казала — много добре. Не мисля, че е имал много опит, преди да се ожени за мене. Имаше известен опит, разбира се, но не голям. След като се роди Каролин, нещата не се промениха особено. Два или три пъти седмично, после все по-рядко и по-рядко, докато накрая, когато той стана на четирийсет, а аз на трийсет и три, почнахме да се любим два пъти в месеца най-много.

— И какво се случи после?

— Рождените ни дни са на една и съща дата. Тринайсети октомври. Знаете ли какво му подарих за четирийсетия му рожден ден?

— Един милион долара — рекох аз.

— Точно така. Един милион долара. Тогава беше щатски сенатор. Вече беше решил да прави кариера в политиката. Нямах нищо против. Академичният живот не ме привличаше особено. Така че в началото заедно обмислихме какво трябва да прави. Всяка негова стъпка — всичко. И знаете ли какво си въобразяваше глупавият му кучи син?

— Какво?

— Че един ден може да стане дори президент. И знаете ли кое бе още по-лошо?

— Не.

— Че му вярвах. Моите пари и неговата външност. Печеливша комбинация, нали? — Тя пак отпи от чашата си, този път една голяма глътка. Реших, че не беше първата й чашка за днес. Но пък и на мен не ми беше първата. Ако човек искаше да се изтяга и да се налива със скоч цял следобед, това беше най-подходящото място за такова нещо.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.

— До четирийсетия му рожден ден.

— Точно така. Подарих му един милион долара. Познайте какво ми подари той?

— Нямам представа.

— Престилка. Точно така. Престилка — памучна престилка с дантелени воланчета. И знаете ли къде искаше да я нося тая престилка?

— В леглото — казах аз.

— Точно така. В леглото. Казваше, че го възбуждало. Е, ще го публикува ли това Франк Сайз?

— Вие слагахте ли си я?

— Да си я слагам? По дяволите, не, не си я слагах.

— Тогава не мисля, че Франк Сайз ще го публикува.

— Не е кой знае колко интересно. Знам за един конгресмен, който си имал цял гардероб с дрехи. Само дето дрехите били женски. Негови. Като ги обличал, се възбуждал. Жена му търпи всичко това. Всъщност, доколкото знам, те са доста щастливи.

Тя погледна към чашата си.

— Сайз не би го публикувал дори да си бях слагала престилката, нали?

— Да.

— Но това не е толкова важно.

— Кое е важно?

— Тогава сексът взе нещо да не върви. Поне между нас двамата. Той си намираше уличници, дето нямаха нищо против да носят неговите престилки, а пък аз си намерих… е, видяхте какво съм си намерила.

— Как се казва?

— Този ли? Този се казва Джонас. Джонас Джоунс и знае всички трикове.

— Знаете ли какво, мисис Еймс?

— Какво?

— Говорите прекалено много. Нямам нищо против да ви слушам, но наистина говорите много.

Тя сви рамене.

— Може и да е така — рече тя, като разклати чашата си. — И пия много. Но искам да ви обясня нещо. Желаете ли да ме чуете или не?

— Слушам ви.

— Та караше си той със своите курви, дето нямаха нищо против да носят престилките му, докато най-после намери онова, от което наистина е имал нужда — една добра пухкава женичка, дето да се грижи за него като майка, да го кътка, да се държи с него като с дете, каквото си е всъщност, и да си слага престилката в леглото, без да се притеснява въобще. Бог знае на какви сладки играчки са си играели. На доктори сигурно.

— Става дума за бившата му секретарка, нали? За Глория Пипълс.

Тя кимна.

— Вие бяхте на погребението на дъщеря ми, нали? Артър Дейн ми каза, че сте били. Тогава сигурно сте видели малката Глория. И сте я чули. Бедната мила сладка малка мишка Глория. Това продължи пет години. Дори повече, ама на него и през ум не му минаваше, че подозирах нещо. Е, тя само затвърди моето предположение.