Джеймс Чейс - Не я дразни

— Хайде! — повиши тон Бърни.

Бавно и с нежелание Арчър извади паспорта от вътрешния си джоб и го подаде на брадатия.

— Въпросът е приключен — стана на крака Бърни. — Вдругиден отиваш при мадамата и се залавяш за работа. Гледай да си убедителен, приятелче!

Арчър само кимна с глава.

— Добре. Засега довиждане, скоро пак ще се видим.

Бърни излезе от вилата и се насочи към фолксвагена на Сегети, паркиран отпред.

Арчър го проследи с очи. Сърцето му бясно биеше, лицето му придоби пепелив цвят.

По дългия и труден път към Берн Хелга непрекъснато си мислеше за Хинкъл. Не можеше да забрави наскърбеното изражение на лицето му, постоянно си повтаряше, че трябва да го постави на място, че не бива да му позволява да се бърка в личния й живот. Но едновременно с това си даваше сметка, че без него този живот ще бъде празен. Продължаваше да се срамува от начина, по който беше разговаряла с него. Ами ако се обиди и наистина я напусне? Не, дори не можеше да си представи това! Същевременно знаеше, че Крис е всичко за нея, че не би могла дори да диша без него! Ако й се наложи да избира между Крис и Хинкъл, икономът нямаше никакви шансове. И все пак… Животът без Хинкъл й се струваше невъзможен…

Неусетно влезе във федералната столица и не след дълго паркира ролса пред солидната сграда на банката.

Директорът, младолик и енергичен швейцарец, я посрещна на прага на кабинета си със самоуверена усмивка на уста.

— Трябват ми два милиона долара в брой — уведоми го тя веднага след размяната на приветствия. — Трябват ми за утре.

— Разбира се, мадам Ролф — кимна онзи. — Хвърлих един поглед на финансовото ви състояние и с прискърбие трябва да ви съобщя, че времето за продажба на акции е избрано изключително неблагоприятно. Ако сега решите да продавате, ще изгубите най-малко още 25% от споменатата сума. Затова ще ви предложа нещо друго, мадам — да ви отпуснем два милиона долара под формата на заем, при лихва от 8.5%. Предполагам, че така ще бъде по-удобно, за вас.

— Готови сте да ми отпуснете заем, така ли? — попита Хелга.

— Разбира се.

— Парите трябва да бъдат преведени по една шифрована сметка — поясни Хелга. — По-късно ще ви изпратя номера на сметката и името на банката.

— Никакъв проблем, мадам Ролф.

Десет минути по-късно ролсът вече гълташе километрите обратно към Лугано. Часът беше четири следобед. Още се срамуваше от поведението си към Хинкъл, никак не й се искаше да прекара цялата вечер във вилата. Отби се в хотел „Еден“, седна на терасата и си поръча мартини с водка. После направи една дълга разходка по крайбрежния булевард. Мислите й се въртяха ту около Гренвил, ту около Хинкъл…

Някъде около седем вечерта започна да изпитва глад и изведнъж си даде сметка, че цял ден не беше слагала нищо в уста. Без колебание се насочи към улица „Песина“, където беше любимият й ресторант „Бианки“.

На прага я посрещна Дино, един от келнерите, които обикновено я обслужваха тук.

— Мадам Ролф! — възкликна той. — Много се радвам да ви видя!

Тя се настани на предложената масичка.

— Нещо за хапване, Дино… Но да не бъде тежко.

— Бих ви предложил тост „Пучини“, полят със сос от гъби и месо на дребни рачета.

Тя кимна с глава.

По време на вечерята мислеше единствено за Хинкъл. Трябва да го спечеля на своя страна, каза си тя. Трябва да го убедя, че Крис се е превърнал в част от живота ми, че не бих могла да дишам без него! Трябва!

Прибра се във вилата малко след осем. Още от колата видя, че в хола свети, а когато се изправи пред вратата, тя се отвори и Хинкъл я посрещна с лек поклон. Подпухналото му лице беше безизразно.

— Уредих всичко — съобщи му тя и се насочи към хола.

Хинкъл сложи резето и се присъедини към нея.

— Ще вечеряте ли, госпожо?

— Не, благодаря. Вече вечерях в Лугано — отпусна се в едно кресло и добави: — Хинкъл, трябва да си поговорим…

— Разбира се, госпожо — отвърна икономът и се насочи към дъното на помещението.

— Аз съм влюбена, Хинкъл — започна тя. — А когато една жена е влюбена, тя често се държи неразумно, бих казала — дори глупаво. Крис е моят живот, Хинкъл. Искам добре да осъзнаете това. Моля ви да забравите какво казах тази сутрин, защото и вие сте част от живота ми! Без вас съм загубена… — очите й се насълзиха. — Много съм нещастна, ужасно съм разтревожена… Това не ме оправдава, разбира се. Много, страшно много съжалявам, за това, което казах сутринта! Ще ме извините ли, Хинкъл? Ще се опитате ли да ме разберете?