Джеймс Чейс - Не я дразни

В продължение на половин час Арчър говореше, а Гренвил слушаше и кимаше с глава.

— Добре, всичко това ми е ясно — рече накрая младежът. — Но какво ще стане после, след като тя отхвърли идеята ми? Имаш ли нещо в резерва, Джак?

— Нещо се оформя в главата ми, но още е рано да го обсъждаме. Вкарай я в леглото — сега това е най-важното. Там тя ще е твоя… — Арчър се усмихна и тихо добави: — А и моя…

Точно в осем вечерта на вратата на Хелга се почука. Появиха се двама келнери, които вкараха количка с нагревател за основното ястие, приготвиха масата и сложиха две никелирани кофички с лед, в които лежаха бутилки шампанско. Хелга изгаряше от нетърпение и час по час поглеждаше часовника си. Беше облечена в отлично скроено костюмче на „Диор“, изцяло от кремава на цвят и изключително фина вълна. Не беше прекалила с бижутата. Носеше само изящни златни обици и гривни от същия метал. Изглеждаше наистина великолепно.

Появи се метр д’отелът и внимателно огледа работата на подчинените си.

— Всичко е готово, мадам — обяви заключението си той. — Храната е отлична, сигурен съм, че ще останете доволна.

— Благодаря — рече Хелга и му подаде банкнота от сто франка. Човекът се оттегли с дълбоки поклони.

Тя закрачи напред-назад, очите й не слизаха от циферблата на часовника. Точно в осем и половина на вратата тихо се почука. Направи усилие да не се затича към нея, пристъпи бавно натам и натисна бравата.

Облечен в тъмен и безупречно ушит костюм, Гренвил се наведе и галантно докосна ръката й с устни.

— Господи, колко добре изглеждате! — възкликна той. — Струва ми се, че не сме се виждали цяло столетие! — пристъпи навътре и изведнъж се спря: — Хелга! Аз мислех да ви поканя на…

— Друга вечер — отвърна леко задъхано тя. — Сега е мой ред, елате да пийнем… — ръката й махна по посока на малката масичка в дъното, отрупана с бутилки. — Аз ще пия мартини с водка…

— Аз също — отвърна Гренвил, остави коженото си куфарче на стола и се зае да смесва напитките. — Успяхте ли да напазарувате? — усмихна се той. — Вероятно сте опразнили някой бутик на „Балмен“…

— Не — поклати глава тя. — Цял ден обикалях някаква ужасна строителна площадка в компанията на още по-ужасни колеги… А вие?

— И аз правих същото — засмя се Гренвил и занесе питиетата на масата. Изчака Хелга да седне, отпусна се на съседния стол и попита: — Какво ще ядем?

Тя отпи една глътка и одобрително кимна с глава.

— Питието е отлично, точно както го приготвя Хинкъл…

— Хинкъл ли?

— Моят стар и верен иконом, когото оставих да се оправя с жилището ми във Флорида — поясни Хелга. — Прави най-фантастичните омлети, които съм яла през живота си…

Гренвил не прояви интерес към стария и верен иконом.

— Не ми казахте какво ще ядем? — попита той с нотка на нетърпение в гласа.

— Май сте гладен…

— Като вълк — призна с очарователната си усмивка той. — Току-що пристигам от Ница. Не съм хапнал нищичко цял ден, а вероятно сама знаете какви боклуци предлагат в самолетите… Дори не ги и погледнах.

На практика беше спрял мазератито пред един крайпътен ресторант и си беше хапнал съвсем прилично. Но част от стила на Гренвил беше тактиката да предизвиква жалост у жените край себе си.

— Ница ли? — учуди се Хелга. — Обичам Южна Франция. Добре, допийте си мартинито и ще вечеряме…

Гренвил се зае да сервира лангустата, а Хелга внимателно го наблюдаваше. Наистина е чудесен, мислеше си тя. Излъчва нещо особено, нещо съвсем специфично. Рядко беше изпитвала такова силно физическо привличане.

— Разкажете ми за Ница — подкани го тя, когато започнаха да се хранят.

— На практика ще ми трябва вашият съвет, Хелга — погледна я със сериозно лице той. — Утре или вдругиден ще ми се наложи да замина за Саудитска Арабия, а на мен нещо не ми се ще…

— Саудитска Арабия ли? — замръзна на мястото си тя. — Но защо?

Господи, нима ще го загубя?!

— Дълга история — въздъхна Гренвил. — Не зная дали няма да ви отегча… — сложи нов къс лангуста в чинията си и подхвърли: — Това тук изглежда превъзходно. Да ви сипя ли още?

— Не — поклати глава тя. — Кажете какво ще правите в Саудитска Арабия.

— Всичко е заради този глупав проект — започна Гренвил. — Ще ви опиша накратко състоянието на нещата, просто за да разберете за какво става въпрос… В Англия получавам известна сума под формата на рента, оставена от баща ми (лъжа). До един момент тази сума беше съвсем приемлива, но вече не е така. Докато лирата беше силна валута, нямах никакви проблеми и спокойно водех живота, на който бях свикнал. Но след срива на валутните борси ми стана доста трудно да поддържам нивото си. И именно затова приех глупавата работа, предложена ми от един американски предприемач. Страхотен досадник! Обзет е от манията да залее Европа с проклетите си ваканционни селища. Трябват му инвестиции и реши, че именно аз съм човекът, който може да му ги осигури. Обърнах се към няколко високопоставени личности в деловите среди, но никой не прояви интерес. Сега онзи тип си е внушил, че арабите само него чакат, и постоянно ме кара да отида в Риад и да популяризирам проекта му. Убеден съм, че това е пълна глупост, но той настоява. Предлага да поеме разноските ми, плюс процент от евентуално сключените договори — отмести чинията си и леко сви рамене: — Май наистина ще трябва да замина…