Джеймс Чейс - Не я дразни

— Парижаните са най-слабите шофьори на света, ако не броим белгийците — промърмори той и включи на скорост.

— Шофирането в Париж за мен си е истински кошмар — призна Хелга.

— Красивите жени никога не трябва да шофират в Париж — категорично заяви Гренвил. — Те трябва да бъдат возени!

Тя почувства как тялото й се затопля.

Стигнал края на Шан-з-Елизе, Гренвил зави към левия бряг на Сена. Движението беше оживено, но той си проправяше път с майсторска лекота. Хелга беше възхитена от колата му.

— Мазерати? — огледа вътрешността на купето тя. — Никога не съм карала такава…

Гренвил се усмихна, спомнил си каква сума ще трябва да плати Патерсън за това удоволствие.

— На дълъг път е страхотна, но в града… — рече с лека въздишка той.

След няколко минути напусна булевард „Сен Жермен“ и свърна в някаква тясна уличка.

— Сега трябва да решим проблема с паркирането — промърмори той. — А такъв проблем може да се реши единствено с търпение…

Направи една обиколка на квартала и отново свърна в тясната уличка. Търпението му бе възнаградено. Една кола се отлепи от тротоара и той сръчно вкара на мястото й голямата лимузина, без да обръща внимание на хора от клаксони зад гърба си. После изскочи навън и отвори вратичката на Хелга, още преди тя да успее да вдигне ръка.

— Справихте се добре — похвали го тя.

— Когато човек живее в голям град, той или умее да прави подобни неща, или просто престава да съществува — сви рамене Гренвил, после хвана ръката й. — Ще направим няколко крачки пеша. Надявам се да харесате ресторантчето, особено ако вече сте гладна…

Свикнала с луксозните парижки ресторанти, Хелга не беше сигурна, че ще й хареса малкото заведение с тясна врата и месингова топка на бравата, пред което се изправиха. Гренвил отвори и пред очите й се разкри дълго, тясно помещение, изпълнено до последното място от яростно дъвчещи французи.

Иззад бара пристъпи едър мъжага с оплешивяло чело и огромен бирен корем. Двойната му гуша се разпадна на няколко увиснали гънки в момента, в който устата му се разтегна в сърдечна усмивка.

— Мосю Гренвил! — викна мъжагата. — Не може да бъде! Колко време вече не сте идвали при нас! — лапата му сграбчи ръката на Гренвил и яростно я разтърси.

— Здравей, Клод — усмихна се Гренвил. — Водя ти една своя особено специална приятелка… — обърна се към Хелга и добави: — Това е Клод, който преди години беше главен готвач на „Тур Д’Аржан“. Познаваме се от години.

Леко замаяна, Хелга се ръкува с дебелия.

— Искаме нещо специално, Клод — рече Гренвил. — Да не бъде тежко, нали разбираш?

— Разбира се, мосю Гренвил, насам… — леко задъхан, собственикът ги поведе през тясно коридорче, което завършваше с малка, уютна и безупречно чиста вътрешна трапезария. Масите бяха само четири.

— Тук е много хубаво! — възкликна изненадано Хелга и се отпусна на стола, който Гренвил издърпа за нея. — Нямах представа, че в Париж все още има подобни места!

Гренвил и Клод си размениха по една доволна усмивка.

— Както виждате, има — седна насреща й младият мъж. — А това е едно от моите най-любими заведения… Кажете, моля, бихте ли приели рибено меню за обяд?

— Да.

— Тогава по шест белонски, Клод — погледна нагоре Гренвил. — А после филе от кардинал… И бутилка мускаде, разбира се…

— Разбрано, мосю Гренвил — кимна дебелият. — Желаете ли аперитив?

Гренвил погледна Хелга, която поклати глава.

— Само за минутка — кимна Клод и изчезна.

— Няма да бъдете разочарована — каза Гренвил. — Тук правят най-доброто филе от кардинал в Париж. Сосът се приготвя от особен крем с датски скариди и бяло месо от омари… Наистина е нещо великолепно — отвори табакерата си и я поднесе на Хелга.

Тя си взе цигара и отбеляза:

— Красива табакера…

— Да — кимна той. — Подарък ми е от един австрийски граф… Свърших му някаква дребна услуга… — в съзнанието му се върнаха ужасните часове, през които беше принуден да лашка дебелото женище из дансинга.

Хелга внимателно го погледна. Стори й се, че в тъмните очи на младежа проблеснаха хумористични искрици.

— Какво правите в Париж? — попита тя.

— Малко бизнес и малко развлечения — усмихна се той и размаха ръце. — Но за вас със сигурност може да се каже, че сте тук да си купите дрехи, нали? Дълго ли ще останете?

— Аз също съм тук по работа, но наистина мисля да си купя малко дрехи — отвърна тя.

Гренвил изглеждаше искрено изненадан.

— Не мога да повярвам, че красива жена като вас е дошла в Париж по работа! — възкликна той, после изведнъж се плесна по челото. — Господи, Ролф!… Вие сте самата мадам Ролф! Какъв съм глупак!