Джеймс Чейс - Не я дразни

Уинбърн предложи да обядват заедно, но Хелга решително отказа. За претекст използва най-древното женско оправдание — желанието си да пообиколи магазините. Дори перспективата за самотен обяд й се струваше далеч по-привлекателна от тъпите му приказки.

Самотен обяд, но в замяна на това в Париж! В пролетния, свеж и неповторим Париж!

Отвори чантичката си и измъкна табакерата. В момента, в който цигарата се озова между устните й, до нея се разнесе меко изщракване и под носа й се появи пламъчето на масивна златна запалка. Тя насочи върха на цигарата си към него, после вдигна очи.

Не можеше да знае, че Гренвил я беше чакал пред хотела близо час, а после я беше проследил по булевард „Марсо“ и ловко се беше настанил на съседната масичка във „Фуке“. Очите й потънаха в неговите, тялото й моментално потръпна. Това наистина беше мъж! Всичко по него беше безупречно — костюмът в кремав цвят, вратовръзката на черни и сини ивици, масивният браслет от злато и платина около силната, леко окосмена китка, прекрасната усмивка, разкриваща два реда бели и безупречно поддържани зъби.

— Пролет в Париж — проговори Гренвил с дълбокия си, мелодичен глас. — Всички мечтаем за нея, но често откриваме, че тя може да бъде и скучна, особено когато сме сами…

— Но вие положително не сте сам, нали? — погледна го в очите Хелга.

— Ще позволите ли да ви задам същия въпрос?

— Позволявам и веднага си признавам, че съм сама — усмихна се в отговор тя.

— Прекрасно. Значи никой от нас вече не е сам.

Тя се разсмя. Години наред беше разчитала на случайни запознанства и често беше съжалявала за това. Но питието, слънцето, празничната парижка атмосфера — това бяха неща, които можеха да направят безразсъден и по-опитен човек от нея.

— Не съм била в Париж цяла година, но не забелязвам особени промени — каза тя.

— Времето не може да спре — сви рамене Гренвил. — Всичко се променя, Париж също… — ръката му се стрелна към тротоара: — Погледнете тези хора. Имам чувството, че такива като вас и мен бързо се превръщат в анахронизъм… Защото бъдещето принадлежи именно на онези там, които маршируват пред нас с нискокачественото си облекло, с дългите си мръсни коси, с очуканите си китари… Хора като нас, притежаващи вкус; хора като нас, които могат да отличат добрата храна от лошата, хубавото вино от фалшификатите… хм… такива хора са на път да изчезнат… И може би така е по-добре. След като младото поколение не оценява истинските неща в живота така, както можем да ги оценим ние с вас, то не само заслужава да получи долнопробните им заместители, но и не може да оцени какво губи…

Хелга пропускаше думите му покрай ушите си и го наблюдаваше. Остави го да говори, механично оценявайки красноречието му. Плътният му мелодичен глас сякаш я приспиваше.

Той продължи монолога си още десетина минути, после изведнъж млъкна и поклати глава:

— Извинете, сигурно ви отегчавам.

— Съвсем не е така — успокои го Хелга. — Говорите много интересни неща.

Прие ослепителната му усмивка и отново потръпна. Какъв мъж, Господи!

— Какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи той. — Ако не сте ангажирана, разбира се… Тук наблизо зная едно великолепно ресторантче…

Не си губи времето, помисли си Хелга. Но беше поласкана. Мъжът насреща й изглеждаше с няколко години по-млад от нея, но от очите му струеше искрено възхищение. Защо пък не?

— Чудесно — каза тя. — Но все пак трябва да се запознаем, нали? Казвам се Хелга Ролф… — очите й внимателно следяха реакцията му. Често й се случваше фамилията Ролф да предизвика спонтанна, а понякога дори и стресната реакция. Сега обаче не забеляза нищо подобно.

— Кристофър Гренвил — отвърна мъжът, направи знак на келнера и плати както своето кафе, така и мартинито на Хелга. — Ще ви помоля да изчакате минутка-две, трябва да докарам колата си…

Тя се загледа подире му. Висок, с отлично телосложение, гъвкава походка и безупречно облекло. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. Господи, колко грешки беше правила в избора на своите случайни познати! Спомни си за онова момче, по което си беше изгубила ума в Бон и което се оказа педераст! Спомни си и за едно друго — в Насау — то пък излезе някакъв смахнат магьосник… Ами онзи привлекателен здравеняк, който се оказа частен детектив, решил да измъкне някой долар? Много, много бяха грешките й… Дано този път има късмет!

След минута-две го забеляза да й маха от тъмносиньо спортно мазерати, което ловко успя да приближи до тротоара. Скочи на крака и изтича към отворената вратичка на колата. Зад него се разнесе концерт от клаксони и ядосани викове, но Гренвил не им обръщаше внимание.