Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Шофьорът на реното, изглежда, се досети какви са намеренията ми. Реакцията му беше по-бърза, отколкото, очаквах. Той също даде газ и реното се понесе напред. То полетя като куршум по „Виа деи Фори империали“.

За миг ми се стори, че ще мога да го настигна. Предната ми броня беше само на педя от задната му броня и бях готов да завъртя волана и го ударя, но то започна да се откъсва от мен.

Сега се движехме с около сто и двайсет километра в час. Чух пронизителния, гневен писък на полицейска свирка, който отекна някъде зад мен. Видях отвъд препускащото рено да се мярка пиаца „Венеция“. Виждах бавния трафик напред и смелостта ми бе разколебана. Знаех, че не мога да нахълтам в площада с тази скорост, без да ударя някоя кола или да убия някого. Кракът ми натисна педала на спирачката и намалих.

Реното ми избяга надалеч. Клаксонът му нададе дълги, предупредителни сигнали и след това колата, фучейки, навлезе на площада, като за броени сантиметри не се удари в други две коли, и принуди трета да поднесе и да спре. Само леко намалило бясната си скорост, реното с ревящ клаксон прелетя като вихър през площада и изчезна в мрака към река Тибър.

Чух отново писъка на полицейската свирка. Не ми се искаше да влизам в пререкания с представителите на закона и тъй като бях убеден, че се движа достатъчно бързо, за да не може никой полицай да запише контролния ми номер при тази оскъдна светлина, завих по виа „Кавур“, намалих и поех по обиколен път обратно към Колизея.

Бях недоволен, че реното ми се изплъзна, но предпочитах то да ми избяга, отколкото да се опитвам да му съпернича в една такава луда надпревара. Имах поне утехата, че положително съм го стреснал.

Пристигнах пред партерното жилище на Френци, паркирах линкълна отпред и поех по стълбите към входната врата.

Френци отвори веднага при позвъняването.

— Влез — каза. — Радвам се отново да те видя.

Последвах го в елегантния му салон.

— Ще пиеш ли нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

Седнах на облегалката на едно кресло и го погледнах.

Френци беше човек с крехко телосложение, под среден ръст, красив брюнет с интелигентни, проницателни очи. Неизменно умното му лице сега бе сериозно и смръщено.

— Трябва да пиеш нещо, за да ми правиш компания — настоя той. — Пийни бренди.

— Добре.

Докато наливаше, добави:

— Лоша работа, Ед. В съобщението се казва само, че е паднала от скала. Знаеш ли някакви подробности? Какво е правила в Соренто?

— Била е там на почивка.

Той донесе напитките и като ми подаде моята, започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— Достоверно ли е съобщението? — попита, без да поглежда към мен. — Искам да кажа, наистина ли е нещастен случай?

Това ме сепна.

— Откровено казано, има известни съмнения — казах. — Чалмърс мисли, че е убита.

Френци приведе рамене и се смръщи още повече.

— А полицията… какво мисли тя?

— Тя не е далеч от същата идея. Карлоти е натоварен със случая. Отпърво беше убеден, че е нещастен случай; сега променя убеждението си.

Френци ме погледна.

— Готов съм да се обзаложа, че е убийство — изрече тихо.

Запалих цигара и се отпуснах в един стол.

— Какво те кара да мислиш така, Джузепе?

— Рано или късно някой щеше да реши да се отърве от нея. Тя просто си търсеше белята.

— Какво знаеш за нея?

Той се поколеба, сетне се приближи и седна срещу мен.

— Ние с теб сме добри приятели, Ед. Нуждая се от съвета ти. Сам се готвех да ти се обадя, когато ти ме потърси. Можем ли да поговорим неофициално?

— Разбира се. Казвай.

— Срещнах я на един прием около пет дни след пристигането й в Рим. Бях достатъчно глупав да се сближа с нея за четири-пет дни… по-точно нощи. — Той ме изгледа и сви рамене. — Знаеш как стават тези работи при мен. Тя беше красива, вълнуваща и притежаваше всичко, което би могъл да пожелае един мъж. Беше при това сама. Направих предложението си и тя го прие, но… — Той млъкна и смръщи лице.

— Но… какво?

— След като прекарахме четири нощи заедно, тя ми поиска пари.

Облещих се насреща му.

— Искаш да кажеш, че ти е поискала пари назаем?

— А, не. Искаше пари за някакви услуги, които й били вършени. Но най-печалното е, че сумата беше много голяма.

— Колко?

— Четири милиона лири.

— За бога! Трябва да е била луда! А ти какво направи? Присмя ли й се?

— Тя говореше сериозно. Трудно успях да я убедя, че нямам такава сума. Последва много неприятна сцена. Тя ме заплаши, че ако каже на баща си, той ще ме съсипе. Ще ме уволни от вестника.