Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Обеща да ми се обади на другия ден сутринта.

Наложи се да чакам до единайсет и половина. Едва тогава ми позвъни. Но вече бях готов да я удуша.

В гласа й прозвуча язвителна нотка, когато ми каза, че абонатът на този пост е жена.

— Окей, нека е жена — отвърнах аз. — Това не бива да те вълнува. Щеше неизбежно да бъде мъж или жена, нали? Едва ли ще е куче, надявам се.

— Няма нужда да ми крещиш — възрази ми тя. — Не съм длъжна да давам такава информация.

Преброих наум до пет, преди да се доверя отново на гласа си, след което казах:

— Виж какво, хайде дай ми номера. Нужен ми е по работа. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

Тя каза, че абонатката живее във вила „Палестра“, виале „Паоло Веронезе“, и се казвала Майра Сети.

Записах името и адреса.

— Много благодаря — казах аз, загледан в надрасканото в бележника. — Сети. С-е-т-и? Така ли е?

Тя потвърди.

Щракна ми в главата.

Сети!

Спомних си, че нюйоркската полиция беше убедена, че Франк Сети, гангстер съперник на Меноти, беше отговорен за смъртта на Меноти. Тази Майра Сети беше ли свързана по някакъв начин с него — да е негова съпруга, сестра или дори дъщеря? Има ли някаква връзка между тази жена, убийството на Меноти, Франк Сети и Хелън?

Едва сега осъзнах, че бившата ми приятелка говори. Пискливият й глас дразнеше болезнено тъпанчето на ухото ми, но аз изобщо не си давах труд да слушам какво ми казва.

Поставих слушалката върху вилката, а сърцето ми бумтеше от вълнение.

Сети!

Това навярно е уликата, която търсех. Спомних си думите на Максуел, който ми каза, че Хелън вероятно е била замесена в убийството на Меноти и че това е причината тя да дойде в Рим.

Ако Сети наистина е организирал убийството…

Реших, че си заслужава да хвърля едно око на вала „Палестра“.

Телефонът иззвъня. Бившата ми приятелка навярно искаше да знае защо съм й затворил телефона.

Настаних се по-удобно в стола си и оставих телефона да звъни.

Бях много зает през следващите два часа.

Знаех, че Чалмърс вече се намира в кабинета си в Ню Йорк и очаква с нетърпение да му се обадя. Трябваше този ден да измисля какво ще му поднеса като информация.

Обадих се на Международното бюро за издирване и поисках да ми изпратят най-добрия си служител. Наблегнах, че работата е поверителна и спешна. Отговориха, че ще ми изпратят техния синьор Сарти. После се обадих на Джим Матюс от Асошиейтед прес. Матюс е бил в Рим петнайсет години. Познаваше всеки, достоен да бъде отразен във вестник, а също и не малко хора, които не бяха обект на сензационна новина.

Казах му, че искам да си поговорим, когато е свободен.

— За теб, Ед, съм винаги свободен — отговори той. — Стига да ме почерпиш с един богат и скъп обяд, по време на който ще си поприказваме.

Погледнах часовника. Беше малко след дванайсет.

— Нека се срещнем в бар „Хари“ в един и трийсет — предложих.

— Отлично. Доскоро.

Нахвърлих няколко бележки в един тефтер и се поразмислих, опитвайки се да реша кое да съобщя и кое да премълча за Чалмърс. Безпокоеше ме предупреждението на жена му. Разбирах, че ако му предам цялата история, той няма да реагира благоприятно спрямо мен и все пак нямаше да бъде лесно да скрия доста неща от него. Още размишлявах какво да му кажа, когато отекна звънецът на входната врата.

Отворих и срещу мен изникна нисък, пълен италианец, вече на години, облечен в овехтял сив костюм и стъпил върху изтривалката на прага. Представи ми се като Бруно Сарти от Бюрото.

От пръв поглед Бруно Сарти не правеше впечатление. Не беше се обръснал тази сутрин; костюмът му беше мърляв, а под дясното му око започваше да расте цирей. От него лъхаше ужасно на чесън и миризмата отрови въздуха в стаята.

Поканих го да влезе. Свали опърпаната си велурена шапка, разкри оплешивяваща глава, осеяна с пърхот, и влезе.

Седна на ръба на един стол с твърда облегалка, а през това време аз отидох до отворения прозорец и седнах на перваза. Чувствах необходимост да подишам чист въздух.

— Нужна ми е информация, при това бързо — казах му. — Няма значение колко ще струва. Ще бъда доволен, ако вашето Бюро за издирване включи в работата толкова хора, колкото сметне за необходимо.

Черните му, кръвясали очи се поотвориха и той разкри няколко златни зъба, което според него бе усмивка. На мен това по-скоро ми приличаше на спазма, която се изписва на лицето, когато той внезапно усети болка в стомаха.