Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Докато се прибрах в квартирата, успях да набележа мислено какво ще съобщя на Чалмърс. Най-добрият ми план, казах си аз, поне за момента, е уклончивостта, и то колкото може по-пълна. Защото тази история имаше аспекти, които трябваше да разследвам, преди да мога изобщо да помисля да дам на Чалмърс какъвто и да било проблясък на истината.

Оставих линкълна пред къщата и бързо изкачих стълбището към апартамента си. Като прекосявах коридора, видях някакъв мъж да се навърта пред входната ми врата.

Сърцето ми замря, когато разпознах ниската, широкоплещеста фигура на лейтенант Карлоти.

Дочул стъпките ми, той ми отправи дълъг, изпитателен поглед, който трябваше да ме смути, и наистина успя.

— Здравейте, лейтенанте, дано не ме чакате отдавна — изрекох аз, опитвайки се да изглеждам жизнерадостен.

— Току-що дойдох — отговори той. — Искам да ви питам за нещо.

Извадих ключа си, отворих вратата и се отстраних.

— Заповядайте.

Той влезе във всекидневната така, както собственик на погребално бюро пристъпва в стаята на мъртвец. Застана с гръб към прозореца, така че, ако съм с лице към него, светлината да пада върху лицето ми.

Не ми се искаше да му давам тази възможност, затова отидох при бюрото, поставено в един тъмен ъгъл, и седнах върху него, с което принудих лейтенанта да се обърне с лице към мен.

— Какво ви смущава, лейтенанте? — попитах аз, като запалих цигара и се опитах да изглеждам спокоен.

Той се озърна наоколо, намери стол в една линия с мен и седна.

— Съжалявам, но вече не е възможно да внушаваме на съдия-следователя от Неапол, че смъртта на синьорина Чалмърс е била случайна — каза той. — Има няколко подозрителни пункта. Възнамеряваме да направим пълно разследване.

Запазих на лицето си маска на безизразност.

— И какво следва от това? — рекох аз, като срещнах хладния му, проницателен поглед.

— Синьорината е имала много приятели — каза той. — Установихме, че е раздавала свободно и щедро ласките си.

— Много тактично се изразихте, лейтенанте. Искате да кажете, че е водила неморален живот?

Той кимна.

— Така излиза.

— Но Чалмърс няма да хареса този извод. Сигурен ли сте във вашите факти?

Той се раздвижи притеснено.

— Естествено. За нас е повече от вероятно, че е убита от някой свой приятел. Сега ще има разследване на убийство. Вече събрах имената на мъже, с които тя се е познавала. И вашето име е сред тях.

— Намеквате ли с това, че съм имал неморални отношения с нея? — попитах аз и си наложих да срещна погледа му. — Защото в такъв случай ще имам изключителното удоволствие да заведа дело срещу вас.

— Не правя никакви намеци, синьор. Вие сте я познавали. Опитвам се да изясня положението. Драговолно приемате факта, че мъж, с когото тя се е познавала, я е убил. И може би ще бъдете така добър да ми помогнете. Ще имате ли любезността да ми кажете къде сте били в деня на смъртта й?

Очаквах да ми зададат този въпрос, както ми изглеждаше, много, много отдавна.

— Смятате, че аз съм я убил? — попитах с глас, който едва ли приличаше на моя.

— Не, не смятам. Правя списък на мъжете, които са я познавали. Срещу името на всеки от тях отбелязвам местонахождението на този мъж по време на смъртта й. По този начин ще си спестя много време. Ще трябва да разследвам само онези от тях, които не могат да докажат къде са се намирали по времето, когато е била убита.

— Разбирам — поех дълбоко и бавно дъх. — Искате да знаете къде съм бил преди четири дни?

— Ако обичате, кажете.

— Няма да е трудно. То беше денят, в който започна отпуската ми. Възнамерявах да отида във Венеция. Пропуснах да си резервирам стая и като разбрах, че съм много закъснял да го направя, останах тук да работя върху романа си. На другата сутрин…

— Не се интересувам какво сте правили на другата сутрин — отбеляза Карлоти. — Искам само да зная какво сте правили на двайсет и девети.

— Окей. Бях си тук, в Рим, и работех над романа си. Работих целия следобед и вечерта до три часа след полунощ. Не съм излизал от квартирата си.

Той погледна към лъснатите си до блясък обувки.

— Някой да ви се е обаждал през това време? — попита с надежда.

— Никой. Всички смятаха, че съм във Венеция.

— А някой да ви е телефонирал?

— Никой, поради същата причина.

— Разбирам.

Настъпи дълга, неловка пауза, по време на която той гледаше в обувките си. После изведнъж вдигна глава. Срещата с очите му напомняше горелка, насочена в лицето ми.