Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Колкото и да душех, не успях да открия нищо интересно за мен. На тоалетната масичка имаше кутия с бижута. Съдържанието й би изпълнило със слюнка устата и на най-хладнокръвния крадец, но аз останах невъзмутим при вида й. Тази кутия обаче ми подсказа, че притежателката й разполага с много пари за харчене или че разполага с цяла армия безумно влюбени в нея поклонници, които я засипват с подобни дрънкулки.

Едва когато дойде ред на последната стая, която приличаше на спалня за гости, попаднах на онова, за което смътно се питах дали няма да открия тук.

До стената имаше два куфара. Единият лежеше на широката си страна, отворен. В него бяха трите мои най-хубави костюми, три бутилки от любимото ми уиски и сребърната ми табакера за цигари. Дълго стоях и се взирах в куфара, а лъчът на фенерчето играеше несигурно в ръката ми. После коленичих и отворих и другия куфар. Той също беше пълен с вещи, откраднати от апартамента ми: всичко, с изключение на камерата на Хелън.

Преди да успея да осъзная значението на това откритие, дочух отдолу звук, който ме накара да подскоча от уплаха.

Такъв звук чува ловец сред африканската джунгла, дебнещ някое кротко животинче, когато внезапно усети приближаването на разбеснял се слон.

Настъпилият смут в тази тиха, тъмна вила се равняваше на земетресение.

Отекна трясък: някой отключи входната врата и я разтвори така буйно, че тя се удари с все сила о стената.

После мъжки глас изрева:

— МАЙРА!

Преди години, като дете, в САЩ, ме бяха завели на състезание по надвикване. Бях страшно впечатлен от огромната сила на звука, която излизаше от мощните гърла на състезателите. Този звук, който долетя откъм стълбите и прокънтя в тъмната, тиха стая, беше също тъй гръмовен. Той ме вледени, от него космите на врата ми настръхнаха и сърцето ми замря.

Отекна нов трясък, който разтърси къщата, когато мъжът на долния етаж затръшна входната врата. После ужасният, първобитен глас изрева отново:

— МАЙРА!

Познах гласа. Бях го чул по телефона. Беше дошъл Карло!

Като се придвижих тихо, напуснах спалнята. Лампите в преддверието бяха запалени. Приближих до горния край на стълбищния парапет и предпазливо надникнах надолу. Не успях да видя никого, но сега светеше и в хола.

После грубият глас започна да пее.

Това беше глас на хулиган: немелодичен, цинично силен, безкрайно вулгарен. Това не можеше да се нарече песен: беше нещо, долетяло от джунглата, звук, от който плувнах в пот.

Изчаках горе, защото единственият изход от тази вила беше по стълбите надолу. А докато Карло е долу, нямах никакъв шанс да се покажа.

Останах в полумрака, на половин метър от парапета, където не можех да бъда забелязан. И слава Богу, защото изведнъж зърнах фигурата на мъж, застанал на осветения праг на хола.

Оттеглих се сред по-гъстия полумрак. Това беше същата фигура с широки рамене, която бях видял да се прокрадва около вилата в Соренто. Бях сигурен, че не греша.

Настъпи дълга пауза, пропита с нервно напрежение, по време на която Карло остана неподвижен, извил глава встрани, сякаш заслушан.

Затаих дъх, а сърцето ми туптеше оглушително в гърдите, и продължих да изчаквам.

Карло се приближи бавно до средата на хола. После спря, с ръце на бедрата, разтворил дългите си крака и загледан към стълбите.

Светлината от лампата над главата му го озаряваше обилно. Той изглеждаше така, както ми го бе описал Френци: бичи врат и груби черти, животинска красота. Облечен беше с чер пуловер и черни панталони, краищата на които бяха затъкнати в чифт ослепително лъснати мексикански ботуши. На дясното си ухо имаше златна обица и изглеждаше едър и силен като бик за корида.

Карло дълго се взира точно към мястото, където се укривах. Бях сигурен, че не ме вижда. Не смеех да мръдна, за да не би движението да привлече вниманието му към мен.

После той изведнъж изрева:

— Слез долу или ще се кача горе да те смъкна насила!

Слязох долу.

Нямах друг избор. На площадката на стълбите нямаше място за бой, а освен това единственият изход от вилата беше надолу по стълбите и оттам през входната врата или през някой от прозорците на партера.

Слязох бавно.

Не съм съвсем пигмей, но не си правех илюзии, че имам особени шансове срещу такъв бик. Начинът, по който той се беше придвижил от всекидневната до средата на хола, ми подсказа, че ще бъде бърз като светкавица, когато ме нападне.

Като слязох до средата на стълбите, бях осветен напълно от лампите в хола и спрях, за да може той да ме види.