Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Но можеше да надуши и мен.

— Ти имаш алиби, което той не може да пренебрегне, така че бъди спокоен — посъветвах го аз. — Чалмърс ми постави задачата да открия мъжа, който би могъл да е убиецът. Навярно можеш да ми помогнеш. Да не би да е онзи журналист американец, за когото ми разказа?

Френци поклати отрицателно глава.

— В никакъв случай. Говорих с него следобеда, когато тя е намерила смъртта си.

— Тогава кой друг би могъл да бъде? Имаш ли някаква идея?

— Не. Страхувам се, че не.

— Има един неин познат, чието собствено име е Карло. Познаваш ли човек с такова име?

Той помисли за миг, сетне поклати глава.

— Мисля, че не.

— Виждал ли си я с някой мъж?

Френци потърка челюстта си, като ме гледаше напрегнато.

— Видях я с теб.

Смразих се.

— Така ли? Къде?

— Излизахте заедно от едно кино.

— Чалмърс искаше да поддържам контакти с нея — обясних аз. — Излизали сме един-два пъти. Като изключиш мен, има ли някой друг, за когото можеш да си спомниш?

Знаех, че е много прозорлив, за да се подведе, че съм напълно нехаен в случая, но ми беше и много добър приятел, за да продължи да ме притеснява.

— Веднъж я срещнах в „Луиджи“ с един едър, тъмен мъж. Не знам кой беше.

— Колко едър?

— Направо грамаден: телосложението му беше на професионален боксьор.

Припомних си светкавично нашественика, когото бях видял във вилата. Той също беше внушително едър: и неговите рамене бяха като на професионален боксьор.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Почти съм сигурен, че беше италианец. Бих казал, че изглеждаше на около двайсет и пет, двайсет и шест години, тъмен, с груби черти, привлекателен, но някак животински, ако разбираш какво имам предвид. Имаше белег на дясната си буза: бяла, зигзагообразна ивица, която би могла да бъде от рана с нож.

— И нямаш представа кой е?

— Никаква, но може лесно да бъде разпознат от пръв поглед.

— Ясно. Друга идея?

Френци повдигна рамене.

— Това не е идея, Ед. Този е единственият мъж, като изключа теб, с когото съм я виждал, но можеш да бъдеш сигурен, че винаги се е движела с мъже. Бих искал да ти бъда по-полезен, но не мога.

Станах.

— Беше ми полезен — казах. — Виж сега какво: успокой се, не върши нищо и не казвай нищо. Ще се опитам да намеря този тип. Той може да е същият, когото търся. Ще те държа в течение. Ако Карлоти наистина се насочи към теб, знай, че имаш непоклатимо алиби. Помни това и престани да се тревожиш.

Френци се усмихна.

— Да, прав си. Разчитам на твоята преценка, Ед.

Отговорих, че съм длъжен да я направя, ръкувахме се за сбогом и се упътих към мястото, където бях паркирал линкълна.

Като се върнах в квартирата си, реших, че не съм изгубил напразно времето си. Имах чувството, че вече ми е известна причината за смъртта на Хелън в подножието на скалата. Тя не беше подходяща за пред Чалмърс, но поне ми даваше улика: някой, както изтъкна Френци, не се е поддал на шантажа и Хелън е намерила смъртта си.

Следващата крачка очевидно бе да открия Карло.

Успях да се свържа с бившата си приятелка от римската телефонна централа едва в четири часа следобед на следващия ден.

Тя ми създаде обичайните спънки, които създава всяко изоставено момиче, когато проявиш наново интерес към него, и трябваше да вложа много търпение и такт, за да достигна до въпроса, който трябваше да й задам.

Като разбра, че искам името и адреса на римски телефонен абонат, тя веднага каза, че това е в рязко противоречие с правилника, и ако ми направи такава услуга, ще си изгуби работата. След много излишни приказки, които почти ме влудиха, тя накрая намекна, че бихме могли да обсъдим въпроса, ако отидем на вечеря.

Казах, че ще я чакам в „Алфредо“ в осем часа, и затворих телефона. Знаех, че работата няма да се свърши само с гола вечеря, затова купих пудриера за седемнайсет хиляди лири, която изглеждаше много внушителна и би могла да струва три пъти повече. Щеше да послужи за добавка към вечерята, ако сътрапезничката ми реши да създава нови главоболия.

Не бях я виждал три години и не можах да я позная, когато влезе в „Алфредо“. Зачудих се как е възможно да е спечелила награда в конкурс за красота. Три години е срок, който може да накърни сериозно фигурата и размерите на всяка италианка, ако не пази диета, а това момиче явно не бе свикнало да контролира храната си, откакто бяхме престанали да се срещаме. Представляваше любопитна гледка.

След като побъбрихме, със заобикалки и препирни, и не преди да й пъхна в ръцете пудриерата, тя накрая се съгласи да ми даде името и адреса на абоната на телефонния номер, който видях надраскан на стената във всекидневната на Хелън.