Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Вцепених се. Отново Меноти.

— Оттам ли се познават с Хелън?

— Възможно е. Но те познавали ли са се по онова време?

— Тя ми каза, че познава Хелън от няколко години.

— Така ли? Не знаех. Чух Чалмърс да казва, че се е запознал с жена си на прием, хвърлил й един поглед и се оженил за нея едва ли не още там. За нея това се оказало щастливо обстоятелство. Нощният бар, в който работела, бил затворен, след като очистили Меноти. С тази нейна фигура не й прилича да пее за дребни пари.

Нощният портиер прекъсна разговора ни — донесе сандвича.

Максуел стана.

— Е, храната ти пристигна. Тръгвам. Кога приключва следствието на съдия-следователя?

— В понеделник.

— Ще ходиш долу на юг, нали?

— Предполагам.

— По-добре ти, отколкото аз. Е, довиждане. Ще се отбиеш ли утре сутрин в службата?

— Може. Но те оставям теб да отговаряш за всичко тук. Официално съм все още в отпуск.

— Желая ти весело прекарване — каза Максуел, ухили се и си отиде.

Седнах и задъвках сандвича. И както дъвчех, мислех напрегнато. Бях се надявал да намеря списък на телефонни номера или бележник с адреси сред книжата на Хелън, което би могло да ме насочи към нейните приятели. Ако е имала такъв списък, той е бил взет от някого. Единствената улика, открита от мен досега, беше телефонният номер на Карло. Познавах едно момиче, което работеше в римската телефонна централа. Беше спечелило веднъж конкурс за красота и аз писах за него. Едно нещо води към друго и за месец-два станахме повече от добри приятели. После го изгубих от очи. Реших да го потърся на сутринта и да го убедя да ми даде адреса на Карло.

Освен Карло кого още можех да имам предвид?

Зарових се в паметта си да си спомня нещо, което Хелън ми е казала по време на нашите срещи и което би могло да ме насочи. Едва когато бях вече решил да се откажа и да си легна, изведнъж си спомних, че тя веднъж спомена името на Джузепе Френци, политически коментатор на „Д’Италия дел пополо“, който беше и мой добър приятел.

Когато Френци не бе зает с коментарите си, се занимаваше с жени. Твърдеше, че само връзката с хубава жена има истински смисъл в живота. Като познавах Френци, бях почти сигурен, че двамата с Хелън са били много повече от обикновени приятели. Той имаше подход и ако трябваше да вярвам на Максуел, Хелън не е била момиче, което ще откаже на Френци.

Реших, че Френци би могъл да ме насочи нанякъде.

Погледнах ръчния си часовник. Показваше двайсет минути преди полунощ: началото на деня за Френци, който никога не ставаше по-рано от единайсет сутринта и никога не си лягаше преди четири през нощта.

Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера в жилището му. Имаше съвсем слаб шанс да го заваря вкъщи.

Но той веднага отговори.

— Ед? О, това е нещо — каза той. Гордееше се с американските си изрази. — Канех се да ти се обадя. Току-що прочетох новината за Хелън. Вярно ли е? Наистина ли е мъртва?

— Няма никакво съмнение. Искам да говоря с теб, Джузепе. Мога ли да намина?

— Разбира се. Ще те чакам.

— Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Излязох от квартирата си и се втурнах по стълбите към мястото, където бях оставил линкълна.

Валеше дъжд, което се случва изведнъж, съвсем неочаквано в Рим. Пъхнах се в колата, пуснах чистачките и двигателя и дадох заден ход, за да изляза от паркинга.

Квартирата на Френци беше на виа „Клаудиа“, в сянката на Колизея. От моето жилище до неговото нямаше повече от шест минути път с кола.

Трафикът не беше интензивен и докато давах газ, зърнах с крайчеца на окото си как една кола, паркирана наблизо, изведнъж запали фарове, излезе на платното и пое след мен.

Когато мина през светлия кръг на една улична лампа, видях, че това е реното.

Аз рядко излизам от кожата си, но когато ми се случи, направо побеснявам. Като видях реното да тръгва подир мен, кръвта нахлу стремително в главата ми.

Реших да разбера кой е шофьорът и каква игра ми играе. Докато караше зад мен, идеята ми беше почти неосъществима. Трябва някак да го принудя да мине пред мен, после да го притисна до бордюра, да го принудя да спре и да го огледам. А ако се опита да грубиянства, бях в подходящо настроение да му фрасна един. Заобиколих Колизея с реното на петдесет метра след мен. Като достигнах един тъмен участък от пътя, ударих внезапно спирачки, възвих колата към бордюра и спрях.

Изненадан, шофьорът на реното нямаше възможност да спре. Колата профуча край мен. Беше много тъмно, за да видя дали кара мъж или жена. Веднага щом колата ме отмина, включих амбреажа и тръгнах след реното, като натиснах докрай педала на газта.