Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Благият му тон ме накара да бъда нащрек.

— Естествено, обаче тя не ми каза нищо за живота си в Рим. В края на краищата е дъщеря на шефа и през ум не ми мина да я разпитвам.

— Водили ли сте я на вечеря в ресторанта при „Треви“ преди около четири седмици?

Сякаш някой ме удари жестоко под сърцето. Доколко бе осведомен този Карлоти? Някой трябва да ни е видял. Знаех, че не бива да си позволявам да го лъжа.

— Да, спомням си. Случайно я срещнах и тъй като отивах да вечерям, й предложих да отидем заедно.

Настъпи пауза, след която Карлоти каза:

— Разбирам.

Навлязох с колата в улицата, на която живеех, и спрях пред отделния си вход.

В колата цареше напрегната атмосфера. Сърцето ми туптеше така оглушително, че се боях полицаят да не го чуе.

— И само този път ли сте излизали с нея?

Умът ми заработи трескаво. Бяхме ходили и два пъти на кино; бяхме и вечеряли два-три пъти заедно. За да спечеля време, казах:

— Какъв е този разпит?

Отворих вратата на колата и слязох. Карлоти ме последва и се озова на тротоара.

Търпеливо, но някак неуверено, той повтори въпроса си.

— Доколкото си спомням, друго няма. — Проврях глава в колата. — Няма да се бавя — казах на Джина. — Чакай ме тук, после ще вечеряме.

Карлоти ме последва по спираловидното стълбище. Тананикаше си тихо и усещах как очите му са впити в тила ми. Поех по коридора, който водеше право към входната врата на моя апартамент. Бях го преполовил, когато видях, че вратата е открехната. Спрях като закован.

— Ха… и таз добра! — възкликнах.

— Затворихте ли вратата на излизане? — попита Карлоти, минавайки пред мен.

— Разбира се.

Достигнахме едновременно вратата.

— О, по дяволите! Прилича ми на взлом — казах аз и посочих разбитата брава на входната врата. Влязох в коридора на апартамента, но Карлоти ме дръпна назад.

— Ако обичате… нека аз вляза пръв — изрече кратко той и като пристъпи тихо, влезе в коридора, премина го с две бързи крачки и разтвори вратата на всекидневната. Следвах го по петите.

Всички лампи бяха запалени. Застанали на прага, ние се взирахме из стаята, из която сякаш беше вилнял ураган.

Всичко беше в безпорядък. Шкафовете зееха разтворени, два-три стола бяха преобърнати, всички чекмеджета на бюрото бяха извадени, а книжата ми се валяха разпръснати по пода.

Карлоти влезе бързо в спалнята ми. После чух как се втурна по коридора към банята.

Отидох до бюрото. Надникнах в най-долното чекмедже, където бях заключил камерата. Ключалката беше насилена и, разбира се, камерата липсваше.

Успях да се отърва от Карлоти и неговата тълпа детективи едва в единайсет и десет — те налетяха върху квартирата ми, посипаха всичко с прах за снемане на отпечатъци от пръсти, тикаха носове във всяко ъгълче и цепнатина, фотографираха разбитата врата и, с две думи, създадоха страхотна суматоха.

Бях слязъл долу при Джина, за да й обясня положението и да й кажа да не ме чака. Тя искаше да остане, но аз не й позволих. Твърде бях напрегнат, за да си позволя нейното присъствие в добавка към полицията.

Тя каза, че ще ми се обади на сутринта, погледна ме загрижено, взе такси и си отиде.

Карлоти изслуша обяснението ми за камерата. Показах му къде я бях оставил и той разгледа разбитата ключалка на чекмеджето.

Не съм сигурен дали повярва на думите ми. Лицето му беше непроницаемо, но имах впечатлението, че с усилие поддържа присъщото си любезно спокойствие.

— Странно стечение на обстоятелствата, синьор Досън — отбеляза. — Камерата е била у вас само няколко часа, след което тук прониква с взлом крадец и я задига.

— Така ли? — изрекох саркастично аз. — Но той не само е задигнал камерата, а е отмъкнал и всичките ми дрехи, цигарите ми, напитките и парите. Аз не наричам такова нещо странно стечение на обстоятелствата.

Един от хората на Карлоти дойде до нас и измърмори, че няма други отпечатъци, освен моите.

Карлоти ме изгледа дълбокомислено, а после повдигна рамене.

— Ще трябва да докладвам на шефа си — каза.

— Ако щете, докладвайте и на самия президент — отвърнах аз. — Но първо ми върнете дрехите.

— Липсата на камерата е сериозно нещо, синьор.

— Не бих се тревожил толкова за камерата. Грешката си е изцяло ваша. Щом чак сега сте проумели колко е важна за вас, едва ли имате някакво основание да ме упреквате, че е открадната. Гранди ми даде камерата, а аз подписах разписка за нея. Той ми каза, че нито вие, нито той се нуждаете повече от нея. Затова не ме гледайте така, сякаш съм инсценирал тази кражба само за да ви вкарам в беля.