Хрумна ми, че Хелън не би надраскала този номер на стената, ако не е бил важен за нея, и че често го е набирала. Когато претърсвах бюрото й, очаквах да намеря там някакъв списък на телефонни номера, но очакванията ми останаха напразни. Фактът, че нямаше други номера, написани на стената, ми се стори съществен.
Вдигнах импулсивно слушалката и набрах този номер, но съжалих за необмислената постъпка още щом чух сигналите. Осъзнах, че това може да е номерът на Х, а аз не исках той да заподозре, че съм му влязъл в дирите още в началото на играта. Понечих да затворя телефона, когато чух изщракване в слушалката. И тъпанчето ми бе почти оглушено от мощен глас, който изрева на италиански:
— КАКВО ИСКАШ?
Това беше най-свирепият и грубиянски глас, който бях чувал или бих желал да чуя по телефона.
Отдръпнах слушалката от ухото си и напрегнах слух. Чувах слабо звуците на музика: някакъв гърлест тенор пееше навярно по радиото „Там звездите блестяха“ 5 5 Ария на Марио Каварадоси от трето действие на операта „Тоска“ от Джакомо Пучини. — Б.пр.
.
Мъжът изкрещя:
— АЛО? КОЙ Е?
Гръмовитият му глас бе свръхчовешки. Почуках с нокът по микрофона на апарата, за да привлека вниманието му.
После чух една жена да казва:
— Кой се обажда, Карло? Трябва ли така да викаш? — Говореше със силен американски акцент.
— Никой не отговаря — отвърна той на английски, леко понижил гласа си.
Отекна силно изщракване, когато той затръшна слушалката върху вилката.
Затворих много внимателно. Загледах се през прозореца. Карло… и американка. Това би могло да означава нещо. Хелън навярно е създала много приятелства по време на престоя си в Рим. Карло би могъл да бъде просто някакъв приятел, но телефонният му номер на стената озадачаваше. Ако е бил обикновен приятел, защо номерът му е записан на стената? Може, разбира се, да й го е продиктувал по телефона и като е нямала подръка бележник, го е надраскала на стената. Допустимо беше и такова обяснение, но някак си не го приемах. Ако е било така, тя щеше да си запише номера в телефонната книга и след това да го изтрие от стената.
Нахвърлих номера на гърба на един плик и докато прибирах плика в портфейла си, на вратата се позвъни. Отворих на Джина.
— Преди да поговорим — казах аз, — влез и огледай всички вещи. Чалмърс ми възложи да се отърва от тях. Каза ми да ги продам и да дам парите за благотворителна цел. Но тази работа е огромна. С тези неща може да се напълни цял магазин.
Въведох я в спалнята и се отстраних, а тя започна да преглежда шкафовете и чекмеджетата.
— Няма да е трудно да се отървете от това, Ед — каза. — Познавам една жена, която се занимава с продажбата на запазени дрехи. Ще ни предложи цена за всичко и изцяло ще го изкупи.
Въздъхнах с облекчение.
— Чудесно. Бях сигурен, че ще намериш решение. Не ме вълнува въпросът за цената, щом ще ни изкупят всичко и ще можем да освободим този апартамент.
— Синьорина Чалмърс навярно е похарчила много пари — каза Джина, както разглеждаше някои от роклите. — Сред тях има и изобщо необличани, и до една са купувани от най-скъпите модни къщи в Рим.
— Парите не са от Чалмърс — поясних аз. — Предполагам, че някой друг я е финансирал.
Джина повдигна рамене и затвори вратичката на един шкаф.
— Не е получила всичко това даром — допълни тя. — И все пак не й завиждам.
— Ела в другата стая. Искам да поговорим.
Тя ме последва във всекидневната и се отпусна в един стол.
— Ед, защо се е наричала мисис Дъглас Шерард?
Ако стените на стаята се бяха срутили, нямаше да бъда толкова потресен.
— Какво? Какво каза? — замънках аз, опулил се в нея.
Тя ме измери с поглед.
— Питах ви защо се е наричала мисис Дъглас Шерард. Очевидно не трябваше да задавам този въпрос. Извинете.
— Откъде знаеш, че се е наричала така?
— Познах гласа й, когато се обади малко преди да заминете в отпуск.
Трябваше да очаквам, че Джина ще познае гласа на Хелън. Тя бе говорила два пъти с нея по телефона през първите дни след пристигането на Хелън в Рим и имаше необикновена памет за гласове.
Отидох до барчето.
— Искаш ли нещо за пиене, Джина? — попитах, докато се опитвах да успокоя гласа си.
— Едно кампари.
Извадих бутилка кампари и друга с шотландско уиски. Налях си го чисто, а за Джина приготвих кампари със сода.
Познавах Джина от четири години. Имаше моменти, в които си мислех, че съм влюбен в нея. Съвместната ни работа в продължение на много дни и в повечето случаи без други около нас беше предлагала съблазни. Поради тази именно опасност внимавах нашите отношения да си останат повече или по-малко делови.
Читать дальше