Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Останах в тази поза десет минути, без да мисля, и по този начин дадох на съзнанието си пълен отдих. После телефонът иззвъня.

— Сигурен ли сте, че не сте сгрешили номера на колата? — запита Карлоти.

Бях сигурен, че не греша.

— Не мисля… Но защо?

— Не е регистриран такъв номер.

Прокарах пръсти през косата си.

— Разбирам. — Не исках да повишавам любопитството му. — Извинете за това, лейтенанте. Възможно е да съм допуснал грешка.

— Сигурно имате причина да запитате. Навярно има връзка със смъртта на синьорина Чалмърс.

Усмихнах се, без да ми е смешно.

— Някакъв човек ме следваше по пътя доста плътно. Смятах да доложа за него.

След кратка пауза Карлоти каза:

— Никога не се колебайте да поискате помощта ми, когато ви е нужна. Нали такава ми е работата.

Благодарих му и затворих телефона.

Запалих цигара и продължих да зяпам през прозореца. Нещата се усложняваха.

Въпреки че Джун Чалмърс смяташе, че Чалмърс ще се настрои против мен, ако му разкрия каква е била всъщност любимата му дъщеря, в което имаше известна доза разум, знаех, че тя не мисли за мен, като ме моли да се откажа от разследването: боеше се, че нещо, свързано с нея, може да излезе наяве.

Знаех също, че ако бездействам, Чалмърс ще разбере, ще се отърве от мен и ще назначи друг на поста, който желаех да получа.

От друга страна, ако Карлоти заподозре, че Хелън е била убита, никой, като изключим Чалмърс, не би го спрял в стремежа му да открие убиеца.

Надигнах се от стола и отидох до телефона.

Потърсих Максуел.

Телефонистката ми каза, че номерът в службата не отговаря, та я помолих да ме свърже с хотела на Максуел. Служителят ме уведоми, че Максуел е излязъл. Казах, че ще позвъня отново, и затворих.

Запалих нова цигара и се запитах каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Струваше ми се, че трябва да продължа с издирването. Реших да намина към апартамента на Хелън. Там можех да открия нещо, което да ме ориентира в ситуацията.

Заключих камерата в едно от чекмеджетата на бюрото си и слязох долу до мястото, където бях оставил линкълна. Тъй като не ми се искаше да изкарвам колата си от гаража, използвах линкълна. За двайсет минути стигнах до блока, в който беше апартаментът на Хелън. Внесох куфарите в автоматичния асансьор и се изкачих с тях до апартамента й.

Като извадих ключа, който ми даде Чалмърс, погледнах часовника си. Беше осем без двайсет. Отворих входната врата и влязох в коридора.

Едва доловимият мирис на нейния парфюм, докато прекосявах коридора и влизах във всекидневната, ме остави с чувството, че наоколо витае призрак. Сякаш само преди няколко часа двамата с нея сме разговаряли за замисленото пребиваване в Соренто, сякаш само преди няколко часа съм я целунал за пръв и единствен път.

Застанах на прага и погледнах към другия край на стаята, където бе бюрото, а на него десетте кутии с филми, които сега не бяха там. Защото имаше малка вероятност да е забравила да ги вземе със себе си в Соренто. Това, че ги нямаше на бюрото, подчертаваше факта, че някой ги е откраднал от вилата. Пристъпих в стаята и се озърнах.

След минутно колебание отидох до бюрото и започнах да отварям чекмеджетата едно след друго. В тях имаше обичайните неща: хартия за писма, попивателна, мастило, гуми и така нататък. Намерих всичко това, но нито едно лично писмо, нито една сметка или дневник. Няколко мига ми бяха необходими, за да разбера, че някой явно е бил тук преди мен и е опразнил бюрото от всеки изписан лист хартия. Полицията ли го е направила или същият човек, който е откраднал и филмите?

Обзет от ново безпокойство, минах в спалнята. След като надникнах в разните шкафове и в чекмеджетата на скрина, се убедих какво огромно количество скъпи дрехи е притежавала Хелън. Чалмърс ми беше казал да се отърва от всички нейни вещи, но като гледах дузините рокли, палта, обувки, три чекмеджета, пълни с бельо и друго едно, натъпкано с допълнения към облеклото, разбрах, че задачата е непосилна за сам човек. Реших да прибягна до помощта на Джина.

Върнах се във всекидневната и я потърсих по телефона. Имах късмета да я намеря. Каза, че тъкмо се е готвела да отиде на вечеря.

— Можеш ли да дойдеш тук? — Дадох й адреса. — Имам една мъжка работа за теб. Вземи такси. Като я свършим, ще те заведа на вечеря.

Тя каза, че идва веднага.

Като затворих телефона, забелязах на стената до него един номер, надраскан с молив. Наведох се да го разгледам по-отблизо. Той едва се различаваше и бях успял да го забележа само благодарение на запалената настолна лампа. Беше номер на римски телефон.