Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Не, освен ако това не е направила самата синьорина.

— Филмът очевидно е бил изваден, без да се отвори филмовият процеп. А това означава, че той е бил изложен на светлината при изваждането му, с което фактически е бил унищожен. Синьорината едва ли би постъпила така.

— Предполагам, че сте прав. — Облегнах се назад в стола си. — Мислех, че с тази работа вече е приключено, лейтенанте. А сега, изглежда, имате съмнения.

— Съмненията ми бяха наложени от други — бе отговорът на Карлоти. — Синьорината е купила десет кутии с филми. Те липсват. Филмът в камерата също липсва. Огледах днес сутринта този апартамент. Няма никакви лични книжа. Като се знае, че синьорината е престояла тук близо тринайсет седмици, изглежда странно да не е получавала, нито написала поне едно писмо, да не получи никакви сметки, да няма календар-бележник и записани телефонни номера. Освен, разбира се, ако някой вече е бил тук и е отнесъл всички тези нейни неща.

— Аз също забелязах — казах, като оставих чашата си на масата. — Разбира се, самата Хелън Чалмърс би могла да изхвърли някои неща преди заминаването си.

— Възможно, но малко вероятно. Дошли сте тук сигурно, за да приключите с апартамента?

— Да. Чалмърс ми каза да се освободим от всички нейни вещи.

Карлоти се загледа в безупречно поддържаните си нокти, после ме погледна.

— Съжалявам, че ще наруша нарежданията, които са ви дадени, но трябва да ви помоля засега да оставите всичко както си е. Възнамерявам да запечатам апартамента до приключване на следствието.

Трябваше да се противопоставя на това, макар че бях съвсем наясно какво си мисли.

— Мога ли да зная съображенията за тази мярка, лейтенанте?

— Нека ги назовем рутинна практика — изрече кротко Карлоти. — Възможно е след следствието да има и разследване.

— Но аз разбрах от Чалмърс, че съдия-следователят се е съгласил да издаде решение за смърт при злополука.

Карлоти се усмихна.

— Вярвам, че такова е било намерението му въз основа на съществуващите доказателства, но тъй като следствието няма да приключи по-рано от понеделник, възможно е да възникне нов доказателствен материал, който да промени положението.

— Чалмърс няма да е доволен.

— Жалко.

От тази констатация личеше, че вече не се бои от Чалмърс.

— Говорихте ли с шефа си? — попитах. — Ако не се лъжа, Чалмърс е разговарял и с него.

Карлоти отрони пепелта от цигарата в ръката си, после тръсна пепелта върху килима.

— Шефът ми е съгласен с мен. Все още е възможно смъртта на синьорината да е случайна, но липсващите филми, този американец, когото са видели в Соренто, и фактът, че в апартамента, в който се намираме сега, няма никакви лични документи, ме принуждава да заключа, че има основания за образуването на следствие. — Издуха дразнещия дробовете дим в лицето ми. — Има и нещо друго, което ме озадачава. Научих от банковия директор на синьорината, че е получавала седмична издръжка в размер на шейсет долара. При пристигането си в Рим тя е носела малък сандък и куфар. Навярно сте видели какво съдържат шкафовете и чекмеджетата в другата й стая. Питам се откъде са дошли парите за закупуването на всичко това.

Личеше недвусмислено, че Карлоти вече е започнал да се рови в живота на Хелън, и си спомних уплашения поглед на Джун, когато ме помоли да не се ровя самият аз.

— Виждам, че сте изправен пред някои проблеми — изрекох колкото може по-нехайно.

— Няма да е зле да тръгнем за вашия апартамент и да приберем камерата — каза Карлоти и стана. — След което няма да се наложи отново да ви безпокоя.

— Окей. — Аз също станах. — Ела с нас, Джина. Ще вечеряме, като предадем камерата на лейтенанта.

— Ще бъдете ли така любезен да ми предоставите ключа от този апартамент? — попита Карлоти. — Ще ви го върна след няколко дни.

Дадох му ключа, а той го връчи на Анони.

Излязохме на площадката. Анони не дойде с нас. Остана в апартамента.

Когато тримата потеглихме с асансьора, Карлоти каза:

— Относно контролния номер на колата, за която питахте. Има ли нещо общо със синьорината?

— Казах ви: този човек едва не се блъсна в мен. Не искаше да спре. Мислех, че съм запомнил номера, но явно не съм успял.

Усетих погледа му, впит в лицето ми. Не казахме нищо повече, докато се качвахме в моята кола, после той рече:

— Може ли да ми дадете имената на някои приятели на синьорината?

— Съжалявам, не мога. Мисля, че вече ви казах: почти не се познавахме с нея.

— Но сте разговаряли?