Нийл Олсън - Иконата

Може би беше заспал; не знаеше. Когато отново отвори очи, параклисът му се стори по-тъмен, а иконата ярко сияеше — беше чувал за това, но досега не беше го виждал. Усмивка с мъка раздвижи скованите му устни и той почувства някакво присъствие зад себе си. Това усещане не беше ново или неочаквано, но го спохождаше рядко — случваше му се едва за трети или четвърти път, и в съчетание със странното сияние около иконата, навярно вещаеше нещо. Косата му настръхна и би се заклел, че почувства топлина във всичките си крайници, дори в краката, които от десет години не усещаше. Хвана ръчката с дясната ръка и завъртя стола под прав ъгъл, така че да гледа към обагрения в червено и златно прозорец, изобразяващ Христос, който носи кръста. Сенките в параклиса се бяха сгъстили, но през арката все още проникваше светлина от коридора и в единия й ъгъл периферното му зрение улови някаква фигура.

Възрастният гръцки свещеник, на когото Кеслер беше позволил да види иконата преди години, му беше казал, че магията й е изчезнала. Разбира се, той не беше употребил тази дума. Енергия или дух — да, духът й си е отишъл, беше промърморил старият мошеник, чиято посивяла глава се тресеше и беше ясно, че едва се въздържа да не целуне иконата. Очевидно я беше виждал преди войната, бе се молил пред нея в свещената каменна църква в малкото селце в Епир. Беше казал, че е много по-стара, отколкото предполагаха местните, и притежава още по-древни сили — как ги беше описал — като живо присъствие в дървото. Въпреки желанието си Кеслер беше почувствал как затаява дъх при това описание. После свещеникът бе казал, че духът й си е отишъл, и разпръсна магията, създадена преди миг от самия него. Нещо беше станало — оскверняване, поругаване — може би заради откъсването на иконата от родната земя. Проклети гърци! Каквото и да бе то, силата й беше изчезнала. Стойността на иконата сега бе само художествена, но, разбира се, и силата на изкуството е достатъчна, за да вдъхновява вярващите.

Кеслер беше заподозрял, че това е опит да се обезцени иконата в неговите очи и да бъде убеден да се раздели с нея. Въпреки това думите на свещеника го бяха наранили така дълбоко, че дълго време след това не можеше да мисли за тази среща. Може би до известна степен беше повярвал на стареца. Но някои събития в живота му укрепиха вечно колебливата му вяра. Беше живял дълго, твърде дълго може би, но беше надживял безброй опасности, болести, наранявания. А едно от качествата, приписвани на иконата, беше, че дарява с дълъг живот. Съществуваха легенди, че мъжете, които я бяха притежавали или почитали, живели до сто и двадесет години и ставали бащи на осемдесет. Но в случая с Кеслер дългият живот беше подигравка. Той се преборваше с болестите, но те никога не го напускаха изцяло. Имаше само едно дете — сина, когото бе изгубил. Какъв беше смисълът да живее толкова дълго?

В един момент му беше хрумнало, че може би ще бъде възнаграден в следващия си живот, а не в този, и това беше трудна промяна в мисленето, тъй като не беше сигурен дали вярва в прераждането, или дори в Бога. Възможно беше да съществуват, но човек не можеше да ги достигне без дълбока, постоянна вяра. За останалите не бе нужен адски огън. Съзерцаването на черната бездна, на нищото беше достатъчно ужасяващо. А после се бе появила фигурата. Каква неочаквана радост бе пробудило това у него. И страх, защото тя не бе дошла случайно, макар да се надяваше, че му вещае добро. Тя беше изворът на милосърдието и ако не можеше да спаси отслабналото му тяло, може би щеше да спаси онова, което беше по-важно, стига да съществуваше — душата му. Всичко това мина през ума му за миг, докато фигурата се въртеше в периферията на полезрението му, изпълнена с очакване. Внезапно го обзе срам и едва не му призля. Вярата идваше от сърцето, не от очите. Той, най-големият грешник на земята, нямаше право да изисква доказателство. И все пак, не беше ли станало така и с Павел, с всички апостоли и безброй други? Нима очите не можеха да убедят сърцето? Кой беше той, че да решава?

Досега не бе успял да види ясно фигурата. Преди години, когато му се яви за пръв път, се опита и се оказа срещу празната арка. Тогава реши, че моментът не е подходящ. Оттогава беше доволен просто да усеща присъствието й наблизо. По-доволен, отколкото щеше да бъде, ако наистина можеше да я види добре, защото, за да се приближи, трябваше да има причина, а малодушното му сърце се боеше каква ще е тя. Но това не беше правилно, трябваше да се стегне; не можеше да избяга от съдбата си, можеше само да се изправи срещу нея смело и с открито сърце. През целия си живот се беше страхувал, сега беше времето да преодолее страха. Тя беше опрощението. Пръстите му отново се насочиха към ръчката.