Нийл Олсън - Иконата

— Как мина полетът? — попита Драгумис, минавайки на родния им език.

Андреас сви рамене.

— Нали съм тук!

— За старците е трудно, но ти си по-млад от мен. Сега ми е тежко да летя дори веднъж в годината. Тази пролет може да не видя Гърция.

— Мисля, че все пак ще отидеш.

Черната брада се върна с чаша възтопла вода, както я предпочиташе Андреас.

— Това е всичко, Антон — каза Фотис и младият руснак отново излезе.

— Как върви ресторантът? — попита Андреас.

— Ресторантът! — изстена приятелят му. — Доста добре. Имаме редовни клиенти от квартала, а напоследък идват и млади хора от Манхатън. Явно някой ни е рекламирал като място, където можеш да опиташ най-вкусната гръцка храна в Астория.

— Поздравления.

Фотис махна с ръка.

— Какво, по дяволите, разбират тези хора от храна? Пък и напоследък не се занимавам много с ресторанта.

— Така ли?

— Имам отличен управител, който дори не краде. Друго ми е на главата.

Това беше покана, но Андреас не прояви интерес. Знаеше, че приятелят му се занимава с различни неща, и ако се бе втурнал в нещо ново, това си беше негова работа. Амбициите му не го впечатляваха, нито дързостта, необходима за постигането им. В незаконните сделки на Фотис имаше някакво тъжно отчаяние — отчаянието на умиращ, опитващ се да отложи съдбата си с помощта на уменията си.

— Синът ми е болен — каза Андреас.

Фотис го погледна сурово, съчувствието му беше примесено с раздразнение от смяната на темата.

— Знам.

Естествено, че знаеше. Матю, внукът на Андреас, беше кръщелник на Фотис. Ирини, майката на Матю, беше племенница на Фотис. Двамата старци бяха безнадеждно свързани и нямаше начин да избягат един от друг.

— Матю ми каза, че е зле — продължи Андреас, подтикван от нуждата да говори. — Алекос не се повлиява от лечението.

— Може би му трябват по-добри лекари.

— Тези са най-добрите в клиника „Планината Синай“.

— В Бостън има по-добри. Но все пак и възможностите на медицината си имат граници.

— В нашето семейство не е имало такава болест.

— Трябва да имаш вяра.

Дразнеше ли го? Но думите бяха произнесени така кротко, че по-скоро можеха да се отдадат на старческата му разсеяност.

— Едва ли ще започна да вярвам на тази възраст.

Фотис го погледна непроницаемо, стиснал вечната си нефритена броеница.

— Горкичкият ми Андреас.

Те поседяха мълчаливо минута-две, наслаждавайки се на тишината. Андреас отпи от водата и най-накрая реши да удовлетвори приятеля си.

— Някои от тези картини са нови.

Очите на Фотис светнаха.

— През последните няколко години се отдадох на колекционерство — разпалено каза той. — Мисля, че това е истинското ми призвание.

— Аха.

— Стига, знам какво си мислиш. Само глупак може да събира изкуство срещу пари. Твърде несигурно е. Но на мен ми харесва. Харесва ми да задоволявам собствените си вкусове, харесва ми да бъда заобиколен от красиви вещи.

— Какъв е този пейзаж?

Фотис се обърна, за да погледне.

— Холандски е. Казват, че е на ученик на Брьогел. Красив е, нали?

— Много. Виждам, че имаш и икона.

— Няколко са. Не са много стари, нито ценни. През последните столетия са правени много като тях. Тази е руска.

— Несъмнено би искал да имаш автентични византийски образци.

Драгумис се обърна и на продълговатото му, царствено лице заигра студена, но доволна усмивка.

— Никой не търгува с византийски икони. Няма много от тях в частни ръце. Всички са в музеите и църквите, затова е трудно да им се определят цени. Истинската им стойност е духовна. — Виж ти, Фотис Благочестивия.

— Разбира се.

— Сигурно знаеш, че Кеслер е мъртъв.

Андреас въздъхна. От самото начало му беше минало през ума, че зад това принудително посещение се криеха Кеслер и иконата.

— Да, чух.

— Значи поддържаш старите контакти. Добре.

Андреас сви рамене. Защо да му казва, че го беше прочел в „Ню Йорк Таймс“? Фотис приемаше, че информацията винаги трябва да идва по разузнавателните канали. Нека си мисли, че Андреас все още е в мрежата.

— Е — продължи Фотис, — какво мисли скъпото ни гръцко правителство за това развитие на нещата?

— Какво трябва да мисли? Те знаят за Кеслер само онова, което ти си им казал.

— Така ли смяташ? В такъв случай досието му е празно, понеже нищо не съм им казвал. Защо да го правя?

— И аз не съм им казвал нищо. Може би си имат други източници. От мен няма какво да научиш.

Отново настъпи тишина. Андреас се зачуди къде е тоалетната.