Нийл Олсън - Иконата

— Не мисли прекалено много за нещата, преди да дойде време да се изправиш срещу тях.

В този час горната част на Пето авеню беше почти празна и те успяха да паркират близо до входа на болницата. Дългите преплетени клони на брястовете се полюшваха, листата леко шумоляха. Андреас се взря в тях за няколко мига. После Матю го хвана за ръка и те влязоха в сградата.

Бяха му обръснали брадата, но по лицето му беше набола нова. Там, където някога имаше буйни черни къдрици, бяха останали само няколко сиви кичура. Бузите бяха хлътнали, а тялото под завивките бе изгубило голяма част от теглото си. И все пак Андреас би го познал навсякъде. Високото чело, дългият нос, нацупената уста, малкият белег на брадичката си оставаха същите, но цялостната промяна в тялото му беше ужасяваща. На колко беше сега, на петдесет и три? Прадедите му бяха живели над деветдесет години, до колкото очакваше да доживее и Андреас. Синът не биваше да изпреварва баща си.

Старецът застана скован на прага. Ако Алекос беше буден, Андреас щеше да влезе решително в стаята, без да се издава; но тъй като спеше, той си позволи да го погледа известно време. Не беше гледал как спи синът му, откакто беше дете, а от пет години изобщо не се бяха виждали. При последното му посещение бяха оставили част от горчивината зад себе си, бяха стигнали до някакво разбирателство, благодарение на общата им мъка. Но примирието не беше приятелство. Не бяха направили усилие да се опознаят преди години и бе невъзможно да преодолеят разстоянието помежду си наведнъж. Разделени от океана, те отново се бяха отчуждили. Може би Фотис или Ирини му бяха напомнили за стария срам. А може би старата рана отново бе разчоплена и загнояла.

Матю заобиколи леглото и застана до прозореца. Андреас не знаеше какво вижда, но можа да прецени, че гледа на изток, към реката. В гръб внукът му — с широките си рамене, кръгла глава и черна коса — приличаше на баща си. Но в чертите сходството беше слабо, макар че Матю не бе взел много и от майка си, а по-скоро бе одрал кожата на баба си, помисли Андреас не за пръв път, на неговата съпруга. Момчето изглеждаше точно като скъпата покойна Мария.

— Татко — долетя сух шепот от леглото.

Старецът се обърна и погледна в присвитите очи на сина си. Отдавна ли беше буден?

— Да — отвърна Андреас. Не смееше да се движи бързо, затова едва-едва пристъпи към леглото.

Алекос се опита да се изправи. Макар отчаяно да искаше да му помогне, старецът се поколеба, защото се боеше да не бъде отблъснат. Матю се приближи и повдигна баща си. Андреас бързо подреди възглавниците и Матю подпря Алекос. Болният посочи към една чаша на нощното шкафче и синът му я напълни с вода от бялата пластмасова кана. Алекос я взе със стабилна ръка и бавно отпи, без да ги поглежда, без да бърза да заговори. Краката на Андреас трепереха, но той не искаше да седне.

— Как е милата ми сестричка? — най-накрая попита Алекос на английски заради Матю, макар момчето да разбираше добре гръцки.

— Справя се. Децата й създават достатъчно работа, а съпругът не й помага.

— Винаги я защищаваш. — Но Алекос се усмихна, макар и само с ъгълчетата на устата си.

— Когато съм с нея, защищавам теб. — После добави, сякаш току-що му бе дошло наум: — Скоро ще дойде да те види.

— Да, веднага щом й съобщиш за състоянието ми. Не се съмнявам, че всички ще се струпат край леглото ми със светена вода и свещеник. Разчитам на теб да изгониш свещеника. — Андреас не отговори и Алекос погледна сина си. — Ти ли го взе от летището?

— Фотис — отвърна Матю.

— Разбира се. Двамата конспиратори.

— Праща ти поздрави.

— Поздрави го следващия път, когато обсъждате плановете си.

Матю се засмя.

— Какви планове?

— Бог знае — дрезгаво каза Алекос. — Питай дядо си.

— Фотис изпрати човек да ме вземе от летището — обади се Андреас. — Не го очаквах. От години не сме се виждали с него.

— Как се чувстваш днес? — тихичко попита Матю.

Баща му завъртя дланта си нагоре-надолу — жест, който и двамата разбраха.

— Все така. Правиха ми някакви изследвания. Казват, че скоро ще мога да се прибера у дома. Седни, татко.

Андреас почти се свлече на твърдия стол. Разкопча палтото си и сложи шапката в скута си.

— Това са чудесни новини — каза Матю. — Значи кръвта ти е по-добре.

— Малко. Е, поне не е по-зле.

— В такъв случай не трябва ли да продължат с терапията? Откъде знаят, че няма да продължи да се подобрява?

— Възможно е. Казват, че е възможно, но не го вярват, а и аз не им вярвам. — Алекос говореше без гняв. В гласа му се усещаше огромна умора. — Пък и в момента не мога да понеса повече терапия. Имам нужда от почивка, а тук не мога да си почина.