Нийл Олсън - Иконата

— Имаш ли свободно време тази седмица, момчето ми? Утре?

— Утре съм много зает. Ще ти се обадя, когато разбера какъв ми е графикът.

— Чудесно.

— Хайде, ела да те регистрираме.

В началото беше Словото. В края Словото не струваше кой знае колко. На църковните служби, на които тайно присъстваше, Матю бързо губеше връзката между произнасяните и изпети думи, гръцкият се превръщаше в чиста музика, в чист звук. Звук, примесен с аромата на тамян, с отблясъка на слабите светлини върху варака и тъмните очи на светците по иконостасите. Понякога това беше достатъчно, за да предизвика нещо като транс, който успокояваше душата му или поне духа му. Беше ли това вяра? Той знаеше, че ако последва думите, ако предприеме това пътуване с разума си, щеше да се чувства нелепо. Трябваше да се отпусне. Бившата му приятелка Робин, отказала се от католицизма, беше преживяла същия феномен. Наричаше го Хипнозата на Исус.

В селото на баба му в Гърция един стар свещеник бе показал на Матю избледняла черно-бяла снимка на Богородица от Катарини, направена преди изчезването й през войната. Разказите на кръстника му и сведенията, които беше прочел в няколко книги, потънаха някъде само след един поглед върху шестдесетгодишната малка снимка. Тогава за миг беше разбрал всичко. Копнежът, надеждата, отчаянието, които присъстваха във вихрушката от тъмносиво, в черните очи. Ако кръстникът му беше прав, само след минути щеше да види истинската икона. И думите отново щяха да му изневерят.

Къщата от кафяв камък приличаше на още няколко на същата улица, като се изключат железните решетки на прозорците и дискретната камера за наблюдение до вратата. Шумът от звънеца не се чу отвън, но Матю изчака. Вниманието му беше приковано върху решетката на домофона, когато вратата рязко се отвори.

Това със сигурност не беше прислужницата. Привлекателна жена, малко над тридесетте, с тъмноруса коса, тъмни кръгове под бледосините очи и скъпо бежово сако. Внучката. Тя сякаш се стресна да го види, но произнесе името му.

— Господин Спиър?

— Да. Госпожица Кеслер?

— Точно така. Изглеждате изненадан да ме видите.

— Щях да кажа същото.

Тя се засмя — кратък и сякаш непривичен звук.

— Заповядайте. — Матю пристъпи в тесния вход и се озова близо до нея. Тя продължаваше да говори. — Предварителните очаквания са странно нещо. Кого очаквахте да видите?

— Не знам, вероятно прислужница.

— Нямам прислужници.

Мрачна библиотека с ламперия се намираше веднага вдясно от входа, но останалата част от къщата беше забележително светла. Той последва домакинята по тесен коридор, облицован с дърво в долната си част и боядисан в бяло в горната. Стените бяха покрити с картини в рамки, с карти на средновековни градове — несъмнено издаващи вкуса на покойния. Вероятно тя все още не е оставила отпечатъка си върху къщата, помисли си Матю, после осъзна, че няма и представа какво харесва госпожица Кеслер. Както би казала Робин, опитваше се да добие представа за личността й, без да я познава. Един от лошите му навици.

— Готвачът е глух, а и в момента не е тук. Освободих сестрата, след като дядо ми почина, така че сега съм сама. Искате ли кафе?

Кухнята беше светла, прозорците пропускаха толкова светлина, колкото позволяваше големият чинар отпред. Матю се поколеба. Това беше първото му самостоятелно посещение в нечий дом и не бе наясно с протокола.

— Само ако имате готово.

— Бих дала всичко за чаша кафе. Седнете, моля.

Тя наля в две големи чаши от син порцелан отдавна правеното кафе — той го усети по миризмата — от евтината пластмасова кафеварка на шкафа.

— Мляко, захар?

— Черно.

— Радвам се, че го предпочитате така, защото мляко няма, а не знам къде е захарта.

Той отпи глътка и побутна чашата встрани. Никой от семейството му не би поднесъл подобно кафе и на най-злия си враг. Какво казваха за богаташите и храната?

— А кого очаквахте вие? — попита той.

— Не знам.

— Мъж в туидено сако с посивяла коса и очила?

— Да, може би и с лула.

— Не и на работа. Не бих искал да одимя тези деликатни повърхности.

— Разбира се. Просто очаквах някой по-възрастен.

— Всеки ден се старая в тази насока.

Тя отново се засмя и Матю осъзна, че ще трябва да се бори с желанието си да я разсмива отново.

— Отдавна ли работите за музея?

— От три години. Не е много време. Можеш да работиш там и десет години, и все още да те смятат за новак.

— Но нали сте уредник?