Нийл Олсън - Иконата

— Помощник.

— Впечатляващо за млад човек като вас, нали?

Сега той разбра. Това не беше светски разговор, тя проучваше дали е достоен да оцени колекцията на дядо й.

— Не чак толкова. Трябваше им човек, който да познава източноправославното изкуство, а това ми е специалността. Преди това съм работил две години в Музея на Византия в Атина.

— Интересно. — Явно бързо се умори от разпита. — Това кафе е ужасно, ще направя ново.

— Тази сутрин пих достатъчно.

— Бързате да се хванете на работа, а аз ви бавя.

— За никъде не бързам. — Трябваше да бъде предпазлив. — Не е лесно да покажеш колекция, с която имаш дълбока емоционална връзка, на един непознат. Едно е да решиш да се разделиш с нея, а съвсем друго да гледаш как някой тъй наречен експерт я оценява, превръщайки я просто в стока.

— Това ли правите, господин Спиър?

— Надявам се, че не. Опитвах се да погледна на нещата от вашата страна.

— Проявявате голямо разбиране. Сигурно често имате такива поръчки.

— Всъщност, не.

— Проблемът е, че иконата е долу в нещо като параклис, който дядо ми е построил. Мястото е много лично. Никой, освен него не влизаше там.

— Разбирам. Тогава можете да я изнесете оттам, за да я разгледам тук. При всички случаи светлината ще бъде по-силна.

— Съжалявам, изобщо не помислих за светлината. Не мога да си представя да я видя на друго място, освен в онова странно помещение. Предполагам, че затова не я преместих.

— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми.

— Навярно преувеличавам. Това е просто малък параклис, капризът на един старец. Кой вече строи такива неща у дома си?

— Очевидно в сърцето си дядо ви е бил медиевист.

— Така е.

— Мога ли да го видя?

За миг тя го изгледа недоумяващо. Беше уморена, вероятно напоследък не си доспиваше и мислите трудно стигаха до съзнанието й.

— Параклиса? Разбира се, искам да го видите. После можем да отнесем иконата на някое по-светло място, за да я разгледате както трябва.

— Чудесно.

— Добре. — Тя се изправи и отново спря. — Опитвам се да ви обясня, че тя не беше за дядо ми ценно произведение на изкуството, а реликва, която той почиташе.

Матю почувства как косата му настръхва и противно на природата си изпита желание да сподели нещо за себе си.

— Това е било първоначалното й предназначение — каза тихо той. — За това е била създадена.

Беше намерил подходящите думи. Стори му се успокоена, макар да не помръдна.

— Странно. Бил е възпитан като католик, но предпочиташе православното изкуство. Сякаш естетическите му предпочитания го бяха довели до друга вяра. Което може да ви накара да се съмнявате в искреността му, но аз мисля, че по принцип изкуството, дори светското, беше свещено за него.

Той се усмихна, разбрал, че не е нужно да отговаря.

— Надявам се — колебливо каза тя, — че разговорите за религия не ви обиждат.

— В никакъв случай. Аз съм грък, религията е в кръвта ни.

— Трябваше да се досетя. Адвокатът ми познава кръстника ви или някой друг от роднините ви.

— Така е.

— Тогава Спиър е?…

— Променено от Спиридис. Дядо още не може да прости на баща ми за това.

— Ясно. — Тя отново седна, макар че явно разговорът бележеше някакъв напредък. — Значи сте православен грък?

— Да, може да се каже. Баща ми не е религиозен и като малък имах съвсем ограничен контакт с религията.

— А майка ви?

— Тя и дядо ми са вярващи. Броеници, календари със светци и всичко от този род. Водеха ни на църква на Великден, обясняваха ни за какво става дума.

— На вас?

— На мен и на сестра ми.

— Сестра ви религиозна ли е?

Какво, по дяволите, целеше с тези въпроси?

— Не. Наследила е от баща ми ума му на учен.

— А вашият ум на учен ли е, или на вярващ, господин Спиър?

— Опитвам се да съчетая и двете. Образованието ми е научно, но не можеш да разбереш православното изкуство, без да си наясно с религиозното му предназначение.

— Какъв дипломатичен отговор!

— Записвам си ги на маншетите, в случай че ми потрябват.

— Ако някой грубиян като мен ви подложи на разпит — разсмя се тя. — Извинете, просто се опитвам да ви опозная. Май попрекалих.

— Ако не искате да го направим сега, можем да насрочим друга среща. Признавам, че ще бъда разочарован, но…

— Не, няма нищо. Вие бяхте изключително търпелив.

— Моля ви, наричайте ме Матю.

— Добре, Матю. Обикновено ми казват Крис.

— Обикновено?

— Да.

— И аз ли да ви наричам така?

Би могъл да си обясни продължителния й поглед по много начини, затова предпочете да не търси значението му. Тя отнесе чашите до мивката и известно време остана там с гръб към него.