Нийл Олсън - Иконата

— Разбира се — подкрепи го Андреас. — Трябва да се прибереш у дома.

— Аз пък мисля, че ти имаш нужда от почивка, старче. Изглеждаш по-зле и от мен.

Андреас мълчаливо се взря в сина си като в кола, пострадала при катастрофа. Неспособен да отмести поглед, съзнаваше, че истинските чувства са изписани на лицето му, но не можеше да ги скрие.

— Добре съм. От полета е. Така и не можах да свикна със самолетите.

Изразът върху лицето на Алекос беше нежен, така го гледаше като дете, и спомените го заляха като парализираща вълна. Посегна да разкопчае палтото си и осъзна, че вече го е направил, затова стори същото с бялата си риза.

— Матю, дай на дядо си вода — нареди Алекос.

— Не — отвърна Андреас. — Видяхме в коридора кафемашина, помниш ли?

— Сигурен ли си, че искаш кафе толкова късно? — Загрижеността на момчето беше естествена, но у Андреас моментално се надигна гняв.

— Да не ме смяташ за баба? Ще си взема сам.

— Не, аз ще отида.

— Черно, без захар — обади се Алекос от леглото.

— Да — потвърди Андреас, — баща ти знае. Благодаря, момчето ми.

Когато Матю излезе и двамата останаха сами, Андреас вече не знаеше какво беше възнамерявал да каже на сина си.

— Фотис спомена, че отначало не си искал да го видиш. — Сега той говореше на гръцки.

— Изненадан ли си?

— Много време мина. Защо още си му ядосан?

— Смяташ ли, че тези неща се забравят само защото е минало време? Би ти се искало, нали? Да има давност за греховете и когато мине повече време…

— Не обсъждаме моите грехове — рязко отвърна Андреас, въпреки желанието си.

— Така ли? А какво обсъждахме? Напоследък съм доста разсеян.

— Твоето щастие.

— А, да, моето щастие. То винаги ти е било голяма грижа. Както и да е, видях се с него, така че няма какво да ми натякваш.

— Рини те е накарала.

— Уморих се да споря с нея, както сега се уморих да се карам с теб.

— Не искам да се караме. Благодарен съм ти, че поиска да ме видиш.

Алекос изглеждаше почти шокиран или играеше много добре.

— Ти си ми баща. Член на семейството ми.

— Фотис също е от семейството.

— Фотис е роднина. Ти си от моята кръв. Пък и какво можех да направя — да кажа на Матю: „Моля те, кажи на дядо си да изчака в коридора?“.

— Някога щеше да го направиш.

— Тогава имах сили.

— Значи това е причината да бъда тук? Заради Матю?

— Не става дума за теб, старче, нито за прошката ти. Става дума за мен. Бог знае защо си дошъл. Не искам да знам другите причини. Ти си тук. Имаш право да бъдеш. Остави нещата така и не питай повече.

Алекос се отпусна на възглавниците. Глупак, наруга се Андреас, защо го изтощаваш! Остави го и не питай нищо повече.

— Фотис иска да го забърка в нещо — обади се Алекос. — Свързано е с онази проклета икона. Знаеш ли за това?

— Днес научих.

— И не си замесен?

— Не.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Вярно е.

— Не го забърквай. Остави момчето на мира. Кажи на онзи проклет интригант да остави сина ми на мира.

— Музеят му е възложил да я оцени. Не виждам нищо лошо в това.

— Мислиш, че Фотис не го е уредил? Този човек се бърка навсякъде.

— Не разбирам какво ще спечели от това. Вземе ли музеят иконата, той няма да има на какво да се надява.

— Откъде знаеш, че е толкова просто? Кой ти каза, че Матю ще я оценява?

— Фотис.

— И как му се струва това? Какво ти каза?

Алекос имаше ум на учен, необучен да заблуждава умишлено. Несъмнено това беше причината, поради която мразеше баща си и чичо си — не само защото двойствеността беше такава голяма част от техния живот, но и защото беше лесно да заблудят самия него.

— Беше доволен — отвърна Андреас.

— Разбира се, аз не съм шпионин, но щом този човек е доволен от нещо, се притеснявам. Не замесвай сина ми.

— Това ще му помогне в работата. — Работа беше най-свещената дума за Алекос.

В този миг чуха, че Матю тихичко разговаря със сестрата в коридора. Алекос с мъка се приведе напред.

— Поне поговори с него. Разкажи му историята.

Устата на Андреас беше пресъхнала. Каква част от историята знаеше синът му? Кой му я беше разказал? Не беше Фотис. Мария? Самият той през някоя забравена вечер преди много години? Синът му гледаше настоятелно.

— Не можеш да го направиш, нали? Тогава му кажи да не се меси. Направи го заради мен. Той няма да послуша баща си, но теб — със сигурност.

— Не съм много убеден.

Матю влезе в стаята.

— Ще го направиш ли заради мен?

Мозъкът на Андреас се пръскаше от мисли, всички те неосъществими заради израза върху лицето на сина му.