Нийл Олсън - Иконата

— Сигурно е така. Добре, но трябва да е набързо и скоро. Например, още тази сутрин.

— Това ме устройва.

Морисън избра едно невзрачно кафене за място на срещата — винаги предпочиташе такива местенца. Имаше енциклопедични познания за всеки безличен ресторант с лоша храна в който и да е град на Североизточна Америка. Предшественикът му Бил Барбър водеше Андреас в чудесни заведения, където се хранеха, пиеха, разказваха си истории и си разменяха информация почти небрежно, сякаш това не им беше работата. Но Барбър не държеше на протокола, а и по онова време Андреас му беше полезен.

Той пристигна пръв и избра едно сепаре отзад, твърде близо до горещата, неприятна миризма от фритюрника. Морисън пристигна след няколко минути в униформеното си синьо сако и сив шлифер, макар че днес те подхождаха на времето — беше ветровито и всеки миг можеше да завали.

— Изглеждаш добре.

— Изглеждам ужасно, както и ти — отвърна рязко Андреас, не само защото беше вярно, но и защото искаше да притесни мъжа срещу себе си. Не се бяха виждали от години и времето не беше пощадило Морисън. Бе натежал, с посивели слепоочия и погледът му вече не шареше, а изглеждаше стъклен и застинал. Може би междувременно бе изпълнил доста неприятни задачи. Или пък имаше семейни проблеми. Но колкото и да би настоявал Андреас, Морисън едва ли щеше да му каже причината.

— Добре съм, просто нямам време да се наспя. Съжалявам за сина ти. Алекос, нали?

— Явно си препрочел досието ми. Поласкан съм.

— За бога, Анди, просто си спомням. Винаги ли обиждаш хората, от които искаш услуги?

— Да, това е гръцки обичай. Мразим да сме задължени на някого, затова го обиждаме от самото начало, за да е наясно, че не ни държи в ръцете си.

Морисън поклати глава, успокоен или развеселен.

— Истина ли е това?

— Не. Аз съм един невъзпитан старец, извинявай. Да, Алекос.

— Какво му е?

— Заболяване на кръвта. Ако можех да се сетя името, щеше да ти е познато. Подобни болести са редки в моето семейство, но за толкова млад човек… Не разбирам.

— Никой не може да разбере тези неща. Когато става дума за гадости, пътищата божии са неведоми.

Андреас реши, че харесва тази по-стара и ексцентрична версия на Морисън повече, отколкото безочливия самомнителен мъж, когото беше познавал. Уморената изрусена келнерка ги изчака мълчаливо, но явно се обиди, когато й поръчаха само кафе, и агентът се почувства задължен да добави яйца и препечен хляб.

— Не съм закусвал.

— Винаги трябва да закусваш, Робърт.

— Знам, жена ми го повтаря всеки ден.

— Лично аз не бих закусвал тук, но съм доста претенциозен по отношение на храната си.

— И аз не възнамерявах.

— Тя те изнуди. Прилича на гневна пелопонеска. Готвачът също не изглежда много чист. А мексиканецът, който мие чиниите, има хрема. Не, не бих се хранил тук.

— Ще пия портокалов сок, за да избия микробите.

— Портокалов сок! По-добре яж чесън!

— С яйцата?

— По-добре, отколкото с кафето. Търся един човек.

— Официално ли?

— Вече не работя официално. Както казах, искам ти услуга. Трябва да знам дали този човек е влязъл в страната през последните две седмици. Може би някъде в района на Ню Йорк, макар да е възможно и на друго място. Мога да ти дам всичките му известни фалшиви имена.

— Това е доста трудна работа. Откъде идва?

— От Южна Америка. От Аржентина, вероятно е излязъл през някоя друга страна.

— Значи знае какво прави.

— Така е, но смятам, че в момента може и да не е толкова предпазлив. Не е очаквал да бъде проследен, освен това бърза.

— Как изглежда?

— Среден на ръст, със сини очи. Около осемдесетгодишен.

— Да не би случайно да е един германец, когото смятат за мъртъв от тридесет години?

Андреас се облегна на скърцащата облегалка, тапицирана с изкуствена кожа, разочарован от развитието на разговора. Беше разчитал, че тъй като е сравнително млад, Морисън няма да е запознат със случая.

— Досега не сме говорили за него.

— Стига, Анди — разсмя се правителственият агент, — това беше твоята мания. Всичко е в досието ти. Но този тип би трябвало да е мъртъв.

— Показаха ми гроб. Дървен кръст и прясна пръст зад последната къща, която е притежавал. Но не видях тялото му.

— От аржентинското разузнаване ли получи сведенията?

— Гробът беше пресен. На не повече от ден-два. Може да са го изкопали час преди да съм отишъл.

— Хората просто умират, приятелю. Много от старите нацисти починаха от естествена смърт.