Нийл Олсън - Иконата

Матю притеснено сви рамене.

— Няма смисъл — не аз решавам дали музеят ще я вземе.

Прекосиха и тръгнаха надолу по алеята към езерото с лодките.

— Може би греша, но тя, а не музеят ще реши съдбата на иконата.

— Разбира се.

— За това ще й трябва помощ, а тя вече ти има доверие.

— Ще бъде неловко.

— Смяташ, че ще те постави в положение, което противоречи на принципите ти? Погледни го от друга страна. Може би госпожица Кеслер има нужда да й кажат какво да направи.

— Не те разбирам.

— Да, все още.

Мълчаха, докато стигнаха края на пътеката. Фотис стисна по-здраво ръката му и Матю видя, че на лицето на кръстника му е изписана болка, очевидно нещо го болеше, и то силно. Със стиснати зъби и затворени очи, той се олюля за миг, вдишвайки дълбоко през носа.

— Добре ли си, кръстник?

След няколко секунди лицето на стареца се отпусна.

— Днес въздухът е чудесен, нали, момчето ми?

— Искаш ли да седнеш?

— Да, за няколко минути.

Отидоха бавно до една пейка край езерото. Наблизо наблюдателите на ястреби се бяха струпали около телескопите. Фотис тежко седна. Макар и загрижен, Матю не смееше да го разпитва. Не за пръв път виждаше тези симптоми, но въпросите само щяха да накарат стареца да се затвори в себе си. Това беше неговата болка, ревниво пазена като останалите му тайни.

Повърхността на езерото приличаше на тъмно стъкло, в което се отразяваше размазана версия на тухления хангар за лодки на отсрещния бряг. Зад него едва разлистените дървета се издигаха високо над улицата, а още по-високо каменните кули на Пето авеню сияеха в жълто-бялата светлина.

— Искаш ли нещо? — попита Матю, но Фотис махна с ръка в знак на отказ.

— Съдбата е странна работа. Ние смятаме, че контролираме живота си, но някои събития непрекъснато се повтарят и ни тласкат в определена посока. Не си ли го забелязал? Можем да се съпротивляваме. Можем да продължим напред, преструвайки се, че все още ние ръководим нещата. Или да се опитаме да разберем какво иска от нас съдбата и да помогнем да се случи.

— Не вярвам особено в съдбата.

— Защото си млад. На твоята възраст човек трябва да вярва, че управлява живота си. Някога младите искаха съвет от възрастните. Смяташе се, че те са добили мъдрост от опита си. Вече не е така.

Матю разбра намека и млъкна.

— Днес ми разказа някои интересни неща — продължи Фотис. — Възможно е подсъзнанието ти вече да е усетило дилемата, която съзнанието ти още не долавя, защото засега не си принуден да избираш. Ето какво. Преди няколко дни с мен се свърза един висш духовник от гръцката църква. Ставаше дума за иконата. Те са твърдо решени да си я върнат и искат да им помогна.

Внезапна тревога заля младежа. Той се приведе напред, невярващ и същевременно обзет от странното чувство, че е очаквал да стане нещо такова.

— Но защо църквата се е свързала с теб? Откъде изобщо знаят за иконата?

— Църквата има много източници, а аз имам много приятели в нея. Те много държат да си върнат откраднатите произведения на изкуството, особено тези с голямо религиозно значение и сила. Не беше тайна, че Кеслер притежава иконата.

— А ти се догаждаш, че е била открадната?

— Не — бързо отвърна старецът, после се овладя. — Сигурно си видял документите от адвоката. Какво пише в тях за произхода й?

— Съвпада с този на иконата, за която говорихме с теб.

— Света Богородица от Катарини.

— Не е използвано това име, но очевидно е същата. Отпреди разкола, оригиналният източник е неизвестен. През последните няколко века се е намирала в църква в Епир.

— И как се е оказала в ръцете на Кеслер?

— Твърди, че я е купил от свой швейцарски колега.

— Значи той е крадецът. Или онзи преди него. Какво значение има? Някъде по веригата тя е била открадната. Кой грък би се разделил доброволно с нея?

— Може би онзи, който е имал нужда от пари след войната.

— Казах ти, била е открадната по време на войната. Германците са я взели със себе си, когато си заминали.

Най-после стигнахме дотук, помисли си Матю. Кръстникът му от седмици намекваше за нещо подобно.

— Откъде знаеш?

Фотис въздъхна и приглади сивите си вълнени панталони.

— Добре, добре. Казах ти, че съм я виждал и преди.

— Да. Така започна разговорът ни.

— Не ти казах всичко. Видях я през войната в църквата в селото на дядо ти. Той уреди да я видя. Никога няма да го забравя. Гледах я по-малко от час, но бях напълно обсебен от красотата й, от силата, която излъчваше. Знаеш, че бях партизанин. Участвах в съпротивата в онзи район и изпратих човек, който да вземе иконата, преди германците да я откраднат или да изгорят църквата, без да знаят какво място е тя. Опожариха толкова много села и черкви — една повече нямаше значение.