Нийл Олсън - Иконата

— Това пък какво значи?

— Нищо, момчето ми. Глупаво беше, че го казах. Извинявам се.

И двамата се бяха увлекли, затова настъпи тишина. Матю отиде до ръба на езерото. Водата беше чиста, наскоро сменена, без гнили листа или боклуци. Виждаше бетонния парапет и дъното. Това място му бе познато до болка, цялата тази част от парка на юг от музея до Седемдесет и втора улица — тук идваше да се разходи, за да прогони стреса, да преживее загуба, да прочисти съзнанието си. Това беше мястото, което би избрал, за да обмисли неприятните разкрития, до които беше стигнал. Но макар да беше тук, не усещаше покой. Наблюдаваше неподвижната вода, ярката слънчева светлина, усещаше мириса на влажна земя, но не изпитваше нищо — въобще не можеше да реагира. Сякаш невидим параван го беше отделил от целия свят. Би искал да обвини за това разговора с Фотис, но нямаше да бъде честно. Нима това чувство не го преследваше от два дни? Сега просто бе изкристализирало. Не беше ли започнало от мига, когато застана пред иконата и черните й очи го приковаха, а Ана Кеслер му говореше и дъхът й пареше ухото му? Оттогава работата, разговорите, необходимите всекидневни задължения минаваха като дълга и скучна почивка до момента, когато отново можеше да мисли за иконата, да говори за нея, да я види.

Върна се при Фотис. Старецът изглеждаше потънал в мислите си, докато Матю не понечи да седне.

— Не, време е да се поразходим пак. Много те задържах. Помогни ми да стана.

Продължиха на север по тясната алея към моста под Кипарисовия хълм отново в разбирателство — поне привидно, ако не истинско. Матю очакваше нови атаки, но спътникът му мълчеше, вглъбен в себе си. Може би потискаше болката или пазеше енергията си, за да може да завърши разходката. Силни продълговати лампи осветяваха късия тунел. Купчината дрехи до стената по-отблизо се оказа скитник, който спеше или беше умрял.

— Ако църквата я вземе — започна Матю замислено, — къде ще я постави?

— Не сме обсъждали такива подробности. Не мога да ги питам подобно нещо, освен ако не съм готов да ги подпомогна, стига отговорът да е положителен. А не мога да им помогна без теб. Затова ти ми кажи от какъв отговор би бил доволен.

— Искам да бъда сигурен, че няма да свърши в някой сейф или на стената в дома на някой епископ. Че ще бъде изложена публично, за да могат всички да я виждат.

— Тогава ще поставим това като условие за нашата намеса.

— Не виждам как можем да поставяме условия. Нямам намерение да убеждавам госпожица Кеслер в каквото и да било.

— Но ако ти поиска съвет, ще й дадеш ли?

— Ще трябва да помисля върху това, което ми каза.

— Мъдро решение.

На заобления хълм над тях кучета играеха с господарите си. На север през дърветата отвъд Седемдесет и девета улица се издигаше масивната стена от бетон и стъкло на музея. Друга алея пресичаше онази, по която вървяха, изкачваше се наляво по Кипарисовия хълм, а отдясно стигаше до Пето авеню. Фотис щеше да поеме по нея към мястото, където шофьорът му — един от руснаците Антон и Николай — го чакаше на булеварда. Следвайки неписаното правило, Матю никога не го изпращаше до колата, но го наблюдаваше, за да се увери, че ще стигне необезпокояван до улицата.

— Е, оставям те да работиш. — Фотис стисна едновременно двете ръце на младежа. — Не се отдавай на тревожни мисли. Ще стигнеш до правилно решение само ако умът ти е спокоен. Бог да те пази, момчето ми.

— Пази се, кръстник.

Старецът стисна пръстите му и тръгна бавно, но уверено, без да се обръща. Матю остана на малкия кръстопът, дълго след като кръстникът му изчезна от поглед.

Ян остави пътеводителя, отворен на частта за Сентръл Парк, на пейката и изчака старецът да мине покрай него. Младежът все още стоеше на петдесетина метра от тях и гледаше в тази посока. Едва ли е забелязал нещо, реши Ян, просто иска да се убеди, че старецът е добре. Пъхна ръка в джоба си и внимателно измъкна хладния метален предмет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен, но протоколът изискваше да са два или три — в тила и малко под плешките. Ако това беше пистолет, а не мобилен телефон.

Разбира се, мястото беше неудобно, имаше твърде много хора и никакво прикритие. Един от трите къси тунела, през които бяха минали, щеше да бъде по-подходящ, особено ако денят беше дъждовен или облачен, което често се случваше през април в Ню Йорк. Но тогава се налагаше да убие и младежа. За предпочитане беше да го направи по пътя между колата и къщата в Куинс. А най-добре беше да имаш няколко възможности. Щеше да уведоми Дел Карос, че няма проблеми. Работодателят му щеше да го сметне за небрежен, след като го беше предупредил, че гъркът е трудна мишена, но в действителност Ян не очакваше проблеми дори с руските телохранители. Не би имал нищо против да очисти и тях — мразеше руснаците.