Нийл Олсън - Иконата

— Никога не можеш да си сигурен. Март е най-ужасният месец. Подмамва те с топлина и слънце, после те засипва със сняг. Април е по-надежден, мисля, че вече сме в безопасност. Как е баща ти?

— По-добре. Може би ще го изпишат.

— Чудесно. А как мина срещата му с дядо ти?

— Горе-долу. Беше малко напрегната. По едно време ме отпратиха, така че не знам какво е станало, но когато се върнах, все още си говореха.

Фотис поклати глава.

— Горкият човек.

— Ти как си?

— Както винаги. — Той потупа кръщелника си по коляното. — Това е моята тайна. Да се поразходим.

Тръгнаха на север и слънцето остана зад тях. Широката алея на зоологическата градина беше пълна с пищящи деца и Матю грижливо подхвана кръстника си. Фотис се усмихна добродушно на тичащите дребосъци, като старец, който се наслаждава на енергията им. Усмивката му не изчезна дори когато едно момченце се блъсна в него. Погледаха тюлените на скалистия им остров и зърнаха полярната мечка, която лениво плуваше в басейна си.

— Купи ли къщата? — попита Матю.

Фотис му беше разказал, че смята да купи имот в Армонк, и двамата с Робин, която беше отраснала там, импулсивно отидоха с колата до градчето и го намериха. Само преди няколко седмици — малко преди тя да го изостави.

— Къщата? — Фотис изглеждаше изненадан. — Не си спомням да съм ти казвал за нея. Не, все пак реших да не я купувам. Прекалено щях да се разглезя.

Това беше интересно. Когато за последен път бяха говорили за къщата, кръстникът му изглеждаше изключително запален и Матю беше останал с впечатлението, че твърдо е решил да я купи. Още една от малките тайни на стареца. Той разбра, че от него зависи да повдигне темата, която вълнуваше и двамата.

— Вчера видях иконата на Кеслер.

— Разкажи ми.

— Прекрасна е. Доста е повредена, но има невероятно излъчване. Много е впечатляваща.

— Значи мислиш, че стойността й е по-скоро духовна, отколкото художествена?

— Не е задължително. Зависи за кого.

— Точно в това е въпросът. — Старецът замълча, преди да тръгне по стръмното отклонение от алеята. — Ще препоръчаш ли на музея да я купи?

— Ще трябва да я види началникът на отдела, а вероятно и директорът. Решението ще се вземе на по-високо ниво.

— Какво, твоето мнение няма ли значение?

— Аз съм специалист по византийско изкуство и съм сигурен, че ще го вземат предвид. Би трябвало да я купим само заради възрастта й, а тя е и изключително произведение на изкуството. Може да бъде гвоздеят на новите зали.

— Със сигурност.

— Но има много други възможности. Музеят не може да купи всичко, което би искал.

— А ти би ли желал да я купят?

— Егоистично погледнато — да, за да мога да я изучавам, когато поискам. В музея нямаме много икони, а и нито една не е като тази.

— Сигурен съм в това. Но ще я окачат ли на стената, за да я гледат всички посетители, или ще стои в някой сандък в подземието с контролирана температура, достъпна само за очите на учените?

— Признавам, че това е проблем.

— Усетих. Ти си много съвестно момче. А сега — той хвана Матю под ръка и продължи напред, — разкажи ми за иконата.

Матю я описа, докато вървяха покрай тучния склон, обсипан с жълти и бели нарциси, и през малката овощна градина с напъпили дървета. Опитваше се да се ограничи само с технически термини, но се боеше, че въпреки това си пролича колко емоционално му е въздействала. Струваше му се невъзможно да използва академичния си тон и да запази професионалната обективност, когато говореше или дори мислеше за нея, и трябваше да се запита какво означава това. Старецът го слушаше мълчаливо и с безизразно лице, докато не спряха на кръстовището на Седемдесет и втора улица.

— Великолепно. Много бих искал да я видя някой ден.

— Сигурен съм, че това може да се уреди, когато всичко приключи.

Фотис го погледна с овлажнели очи, което може би се дължеше на вятъра.

— Знам, че ти беше най-подходящият човек, който да оцени тази икона.

— Трябва да ти благодаря, че си споменал името ми пред адвоката й. Какъв късмет, че се познавате.

— В един и същи клуб сме, но няма защо да ми благодариш. Музеят така или иначе щеше да изпрати теб.

— Може би семейството на Кеслер нямаше да се сети за музея, ако ти не беше го споменал. Но каквото и да стане от тук нататък, успях да я видя и съм доволен.

— Разбрах, че си направил много добро впечатление на госпожица Кеслер.

— Адвокатът ли ти каза?

— Защо да е тайна? Всъщност може би тя ще те покани на втори оглед. Този път от свое име.