Старецът замълча, сякаш виждаше пламналите къщи. Матю гледаше мъжете, които наблюдаваха птиците. Усещаше, че този разказ ще го разстрои, и то не само защото музеят никога нямаше да купи открадната творба. Информацията, която жадуваше да получи, щеше да му струва неутралитета. Всяка дума го забъркваше все повече в онова, което кръстникът му беше планирал. Но как би могъл да устои? Старите пушки рядко издаваха тайните си.
— И какво стана?
— Да, какво? Още не съм сигурен. Изпратих най-добрия си човек. Наричахме го То Фите. Всички имахме псевдоними, за да не могат германците да разберат кои са братята или семействата ни. Сигурно сега ти се вижда смешно.
— То Фите? Змията.
— Да, Змията, защото много го биваше да се промъква. И по други причини. Имаше си собствени идеи как да свърши нещо, но му имах доверие.
— А той те провали.
— Напротив, успя. Разбираше много по-добре от мен стойността на иконата и беше решил да я вземе на всяка цена. — Фотис облиза устни. — Уби един свещеник.
Матю се облегна. Беше по-ужасно, отколкото предполагаше.
— Защо?
— Май прибързвам. Не съм сигурен дали той го е направил. Но свещеникът се намеси и затова умря.
— Какво стана с иконата?
— Църквата беше опожарена. Мисля, че от германците, макар че и той може да го е направил. По онова време смятах, че и иконата е изгоряла. По-късно разбрах, че моят човек я дал на един немски офицер.
— Дал я?
— Изтъргувал я за оръжие и муниции, за да се бие с комунистите. Щом разбрахме, че германците са победени, това се превърна в най-важната ни задача. Той не беше крадец, а патриот. Доколкото знам, получаваше заповедите си от някой по-висшестоящ от мен.
Матю потропа с крака, за да ги стопли, както и да прогони тревогата си. Внезапно иконата му се стори осквернена, сякаш повърхността й бе изцапана с кръв. Вече нямаше да гледа на нея по същия начин. Фотис като че ли прочете мислите му.
— Мнозина са убивали заради нея и други като нея през годините. Това не бива да те учудва, момчето ми. Или си шокиран, че ръцете на кръстника ти са изцапани с кръв?
— Ти не си го пратил да убие свещеника.
— Не. Но аз му бях командир и смятах, че го контролирам. Той играеше своята игра, както всички останали. Тъжна история. Съжалявам, че те разстроих. Знам, че би искал да гледаш на иконата само като на художествена творба, но тъй като си донякъде историк, мислех, че трябва да знаеш.
— Това не беше урок по история. Помниш ли, ти говореше за гръцката църква?
— Да. Ето какво исках да кажа. Говорихме си, че иконата няма да има голямо значение за твоя музей. Трябва да знаеш колко е ценна тази икона не само като източник на вяра, но и на целебна сила в старата ни родина. За мен това е достатъчна причина, за да бъде върната там. Ако не, поне ти разказах тъжната история за похищението й и колко кръв се проля заради нея. Може ли след това да има съмнение кое е правилното решение?
— И искаш да кажа на госпожица Кеслер да дари иконата на гръцката църква?
Фотис присви очи.
— Разбирам, боиш се да не я измамиш. Не, църквата е готова да плати. Разбира се, могат да я спечелят и с дело, но доказването на кражбата и проследяването на собствениците може да отнеме години и адвокатските хонорари да излязат също толкова, колкото е продажната й цена. Ще й направят предложение, може би няма да й дадат толкова, колкото очаква, но все пак цената несъмнено ще е прилична. А и тя е богата, така че това едва ли ще я интересува много.
— Но искаш аз да я убедя.
— Да я посъветваш, да й кажеш какво мислиш. Останалото ще дойде само.
Матю бавно стана, овладявайки желанието си да изругае, да срита пейката или просто да си тръгне. Вместо това остана до съсухрения старец.
— Какво си намислил?
— Какво общо имам аз, детето ми? Положението е такова, каквото е. Съдбата сама избира оръжията си.
Оръжията, не инструментите, забеляза Матю. Опита се да си се представи като оръжие на съдбата. Ама че смях.
— Не съдбата ме забърка в това, а ти.
— Аз също съм неин инструмент. Писано ти е било да се забъркаш.
— Това е просто формула, за да оправдаеш всичко, което си намислил, нали? Така животът ти сигурно много се улеснява.
Всъщност животът на Фотис изобщо не беше лесен и Матю не се надяваше нито да го разбере, нито да опровергае философията му. И все пак кръстникът му изглеждаше толкова ведър и спокоен, че го вбесяваше.
— Нарича се вяра и всеки може да я постигне. Не е нужно да приличаш на баща си.
Читать дальше