Нийл Олсън - Иконата

— Прекалено удобно беше. Аржентинците го прикриваха. И още го правят, сигурен съм. Може би — ти също.

— Аз ли? — Морисън се усмихна невинно.

— Прекрасната организация, за която работиш. Интересно е, че издирването ми на Мюлер е така подробно описано в досието ми, а на времето вие изобщо не ми помогнахте.

— Нямахме ресурси. Той беше дребна риба, майор или полковник. Дори не беше генерал, да не говорим за някой от стълбовете на Райха. Трябваше да потърсиш израелското разузнаване.

— За тях също беше дребна риба, но накрая ми дадоха малко информация. Така открих къщата.

— Но аржентинците се намесиха.

— Веднага щом слязох от автобуса в близкото село. Знаеха кой съм. Бяха учтиви, казаха, че имат новини, които ще ми харесат. Заведоха ме при стълбата. Показаха ми гроба.

— Добре изпипано.

— Ще ми помогнеш ли, Робърт?

Морисън заби вилицата в голямата купчина яйца, която току-що бяха поставили пред него. После замря с объркан или може би отвратен вид.

— Мирише.

— Върни ги.

— Историята мирише. Ако е имало причина да не ти помогнем тогава, не знам каква е била, но не ми се ще да се забърквам сега.

— Какво значение може да има след толкова години? Поглези стареца.

— Не си струва. Ако е мъртъв, ще си загубя времето; ако е жив и ти кажа къде е, нещата могат да загрубеят. Не мога да ти позволя да го убиеш на американска земя.

— Кой ти каза, че ще го убия?

— Не беше ли това целта ти тогава? Защо иначе искаш да го намериш?

— Имам въпроси към него. Но по-важно е да го следя, за да предпазя други хора.

— Смяташ, че е намислил нещо? Ако знаеш какво, трябва да ми кажеш.

— Нямам представа какво възнамерява да прави. Разбери, Робърт — Андреас се наведе и втренчи поглед в събеседника си, — всичко, което искам да ми кажеш, е дали е влязъл в страната. Аз ще трябва да го открия, което вероятно ще се окаже невъзможно, но поне ще бъда нащрек. Ти ще защитиш мен с тази информация. Сега разбираш ли?

— Разбирам, че си едно сладкодумно дърто копеле.

— Накарай да ме следят.

— Не мога да си го позволя.

Андреас бръкна в джоба си, извади парче хартия и го сложи на масата. Морисън го погледна, докато дъвчеше препечената филия.

— Имената му?

— Онези, които зная.

— През последните тридесет години може да си е купил и други документи за самоличност.

— Така е. Но щом никой не го е преследвал, съмнявам се, че си е дал труда. Създаването на достоверна самоличност е мудна работа. Между другото, поне едно от тези имена е било засичано през последните десет години в Източна Европа. Отбелязал съм го. Разбира се, може и да не е бил той.

Тази информация дойде в повече на агента, пристигнал в големия метрополис с други приоритети, и той неспокойно се размърда на мястото си. Андреас беше доволен. Най-добре щеше да бъде, ако умореният бюрократ забравеше колкото се може по-голяма част от този разговор.

— Ако се заема с това — каза Морисън, кимвайки към листчето, — не значи, че се ангажирам по някакъв начин. Може да го открия и да реша да не ти кажа.

— Разбирам.

Агентът въздъхна, извади портфейла от сакото си, сложи двадесет долара на масата и прибра листчето.

— Ако този тип не е в списъците на издирваните, малко вероятно е да го намеря. Не ми се обаждай. Ако имам нещо за теб, ще ти позвъня в хотела.

— Никога не ми даваш да платя.

— Това е моята страна. Ти ще ме черпиш в Атина.

— Винаги го казваш, но нито веднъж не си дошъл.

— И това ще стане някой ден.

Фотис седеше на обичайната си пейка, обърната под ъгъл към слънцето, със сивото си палто и шапка, белите му мустаци блестяха като фар. Ярки розови петна бяха избили по изпъкналите му скули и той разсеяно гледаше в пространството, докато хранеше ятото гълъби в краката си с натрошени соленки. Фотис заемаше толкова голямо място в съзнанието му, че Матю постоянно се изненадваше колко стар и крехък изглежда кръстникът му. И как не? Наближаваше деветдесетте. Но не само възрастта го караше да изглежда така, у него ставаше някаква по-дълбока промяна, която можеше да се усети само ако човек го виждаше всяка седмица. Фотис беше болен. Старият чаровник — или интригант, както Алекос го наричаше винаги — никога нямаше да си го признае, но не беше добре и болестта го принуждаваше да бърза. Матю седна.

— Калимера, кръстник.

Фотис бавно се обърна и му се усмихна.

— Хубава сутрин, наистина. Усещам слънцето. Мисля, че преживяхме още една зима.

— Зимата свърши преди седмици.