Нийл Олсън - Иконата

При първото си пребиваване в Гърция през 1809 г. лорд Байрон споменаваше за чудодейната икона на Света Богородица, притежавана от мюсюлманския тиранин Али паша, който вече бил стар, но с енергичен ум и тяло и щял да остане такъв до смъртта си от ръцете на своите турски сюзерени през 1822 г. Описанието отново много напомняше на иконата от Катарини и Байрон описваше необичайния златист ореол около нея. Матю поклати глава. „Ако пиех колкото теб, Джордж — помисли си той, — и аз щях да виждам ореоли около иконите.“

Но последната от книгите на масата беше онази, която го притесняваше най-много. Йохан Майер-Гоф беше пътешественик от края на XIX век и самоук специалист по православно изкуство. Немецът беше трезвомислещ, безпристрастен, дори досаден като писател, поне в превод, той не си служеше с хиперболи и не описваше летящи монаси. Пръв беше съобщил, че Катарини е селото, в което се намира Иконата, и бе присъствал на празника Благовещение в същата стара църква, която човекът на Фотис опожарил шестдесет години по-късно. Денят бил дъждовен, пишеше Майер-Гоф, и само свещите осветявали влажния каменен храм:

„Донесоха иконата от скривалището й и я поставиха близо до олтара. Селянките заплакаха по пейките, след това паднаха на колене между тях и така се доближиха до Божията майка, после започнаха да галят дървото с мазолестите си ръце. Една от тях, която не можела да ходи сама от дълги години, внезапно се изправи на разтрепераните си крака и започна да слави Господа. Най-накрая стар сляп овчар с гневно лице беше поведен напред от млад мъж и момиче, които сякаш го дърпаха против волята му. Когато поставиха ръцете му на челото на Всеопрощаващата, той извика и втренчи поглед в пламъка на най-близката свещ, а после към цялото паство. От движенията му ставаше ясно, че ни вижда, и след като отново извика, човекът падна на каменния под и заплака като дете. Видях това със собствените си очи.“

Матю започна да вижда черни точки на страницата и осъзна, че от доста време е спрял да диша. Пое си дълбоко дъх и се изсмя смутено. Стегни се, приятелю.

— Ето те и теб.

Той вдигна очи към Карол Вос, по-възрастната му колежка, която стоеше пред масата, и затвори шумно тома на Майер-Гоф, все едно майка му го бе хванала да чете „Пентхаус“.

— Да, ето ме.

— Не отговаряш на имейлите си — сгълча го тя нежно, докато зелените очи зад дебелите стъкла на очилата го оглеждаха внимателно. До известна степен Карол му беше покровителка, единствената му близка приятелка от музея и той не можеше да запази в тайна от нея почти нищо.

— Не само на твоите, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— За иконата на Кеслер ли четеш? — Тя махна с ръка към книгите на масата.

— Да.

— Проверяваш произхода й?

— Донякъде. Но почти нищо не се знае.

— Сериозно ли смятаме да я купим? — скептично попита тя.

— Защо се правиш, че аз знам това по-добре, отколкото ти, госпожо Пулсомер на директора.

Тя се разсмя.

— Нямам представа. Невинс изглежда заинтересуван.

— Да, но той е в „Клойстерс“ всеки ден. Не знам дали изобщо е разговарял с нашия Безстрашен водач.

— Говори ти с него.

— Не сме в такива отношения.

— Струваш ми се притеснен — внезапно каза тя. — Има ли проблеми със собствеността?

— Може би — призна той едва чуто.

— Провери ли в регистъра на изчезналите творби?

— Още не. Трябва да сме сигурни, че я искаме, нали? Пък и ако е открадната, това едва ли ще е отбелязано в него. Сигурно е станало отдавна.

Фразата „военна плячка“ увисна във въздуха неизречена. Карол явно се канеше да каже още нещо и Матю осъзна, че иска да го направи, за да свали товара от душата си. Вместо това тя го тупна по рамото.

— Успех, хлапе. Кажи ми, ако ти трябва помощ. Матю, знам, че това е страхотна икона, но все пак е само една икона. Тя не е целият ти живот.

Обаждането на Бени Езраки беше изстрел в тъмното. Картичката с номера, на който можеше да остави съобщение, беше много стара и Андреас не знаеше дали Бени е жив, нито дали още се занимава с издирването на хора, но той определено беше най-подходящият човек за тази работа, ако би се наел. Нямаше записано гласово съобщение, само сигнал. Андреас остави името си и телефонния номер на хотела, и десет минути по-късно старият му израелски познат позвъни. Можел да отиде в новия му офис, ако иска, много вероятно било там да му хареса. Старецът знаеше, че го подмамват, но все пак се съгласи да отиде.

На вратата имаше табела с име на пътническа агенция, а плакатите с изгледи от Турция и Египет по стените, както и заетите млади жени със слушалки, изглеждаха напълно правдоподобни. Но това беше само на първия етаж. Вторият, до който се стигаше по дълго стълбище, се състоеше от тесни коридори и затворени врати. Полуоблечените дръзки жени, които пушеха в малкото фоайе, допълваха картинката. Те всички се усмихнаха на Андреас и му посочиха офиса в дъното.