Нийл Олсън - Иконата

— Благодаря, че дойде — каза Ана, загледана в кафето си, и гласът й прозвуча делово. — Знам, че те примамих само с възможността отново да видиш иконата, но цената, която трябва да платиш, е да обсъдим някои неща. Неофициално. Разбирам, че си лоялен към музея.

— Ще се радвам да ти помогна.

— Можеш ли да ми кажеш дали музеят сериозно възнамерява да я купи?

— Няма съмнение, че сме заинтересувани, но не съм сигурен доколко.

— Имаш предвид, че зависи от цената?

— Разбира се, тя също е фактор. Главният уредник от моя отдел трябва да я види, както и директорът.

— Значи няма да преговарям с теб?

— Аз ще участвам, но решението няма да зависи от мен.

— Какъв срам — подхвърли тя безизразно. — А толкова добре се разбираме.

Той се засмя нервно. Ана беше много пряма, но настроенията й бързо се променяха и изобщо не можеше да я разбере.

— Можеш да настояваш. Хората понякога правят така. Една ексцентрична стара дама разговаря само с младшия ни адвокат, защото е учил в университета на покойния й съпруг.

— Това е гениално.

— Директорът не мисли така.

— Да го направя ли и аз? Това ще помогне ли за кариерата ти?

— Знаеш ли — предпазливо каза той, — може би трябва да оставиш преговорите на адвоката си.

— Адвокатът ми е мошеник. Може да ограби и двете страни, без да се замисли.

— Не би ли трябвало да имаш адвокат, на когото вярваш?

— О, аз му вярвам. — Тя сведе очи към масата, преди да отпие от чашата. — Той се грижи за делата на семейството от тридесет години и знае всичките ни тайни. Не бих могла да се отърва от него, дори да исках.

— Определила ли си цената?

— Той я измисли. На мен ми се струва висока, но ако иконата е толкова рядка, колкото казваш, може би не е. Ще ми се да можех да те попитам дали е добра.

— Ще ми се да можех да ти отговоря. Добра е, ако върви на пазара.

— Но ние не я пускаме на пазара.

— Не мога да повярвам, че адвокатът ти не е направил сондажи.

— Мислиш, че трябва да проучим пазара?

— Би било естествено.

— Да говорим с онези сводници от аукционните къщи ли? — рязко попита тя. — Те ще ни обещаят слънцето, луната и звездите накуп.

— Може и да ги получат.

— Какво искаш да ми кажеш, Матю? Че трябва да отида при някой богат частен колекционер?

Погледът й беше напрегнат и той усети, че се бори с неудобството си, подтикван от неразумна откровеност.

— Честно казано, смятам, че това е ужасна идея. Но ти може би не мислиш така.

— Не говори глупости.

— Просто мисълта, че такава творба ще бъде изолирана от света, закачена на нечия стена…

— Както е сега — прекъсна го тя.

Той бавно издиша.

— Да, както е сега. Би било тъжно. Трябва да стои някъде, където много хора могат да я видят.

— В музей.

— Това е най-явният избор.

— Но дали музеят ще й отдели вниманието, което заслужава?

Тя повтаряше въпроса на Фотис, а Матю все още нямаше отговор на него.

— Можеш да поставиш условия при продажбата. Хората непрекъснато го правят.

Ана поклати глава.

— Адвокатът ми казва, че само с една картина няма да имаме достатъчно основание. Ако дарявах цялата колекция, бих могла да имам изисквания. Или ако ставаше дума за Пикасо, за Рембранд. Греша ли?

— Вероятно си права. — Той сви рамене. — Но все пак си струва да се опита.

— Дразни ли те, че византийското изкуство не се ползва със същото уважение както старите майстори, импресионистите или другите известни художници?

— Знаеш ли, когато започнах да се занимавам с това, никога не съм мислил за известността. Просто учех нещо, което ме интересуваше, такъв глупак бях.

— Но това би трябвало да те вбесява. Хората, които са създали тази икона, за тях това е било въпрос на живот и смърт, нали? Носели са иконите пред армиите си, когато са влизали в битка. Умирали са, за да ги защитят. Кой е умрял заради Реноар?

Тя се беше привела над масата и яростно жестикулираше. Искаше му се да се изсмее на абсурдните й аргументи, но беше невъзможно. Бе толкова искрена, така отдадена на чувствата си, че той се почувства абсурден, смален от собствените си ограничения.

— Така е, само че е ставало дума за религия. Те са убивали и умирали за онова, което символизира иконата, а не заради красотата й.

Ана се облегна и бавно кимна, може би в знак на съгласие, а може би под влиянието на някаква нова мисъл.

— Всичко се свежда до това, нали? Не можеш да извадиш религията от уравнението.

Тя отиде до плота, взе каната с кафе и допълни чашите, макар никой от тях да не беше отпил много. Днес не носеше костюм, а избелели джинси и бяла риза и той се загледа в стройните й крака, пристегнати от плътната тъкан, когато отиде да остави каната. Тя постоя там известно време с гръб към него.