Нийл Олсън - Иконата

— Николай. Работя за господин Драгумис и той ви очаква. — Приличен английски. И за двамата не бе роден език, макар Андреас да не успя да определи акцента на младежа. Не беше грък, но говореше някой от езиците, които и той знаеше. — Трябва да ви заведа направо на вечеря.

— Имам среща.

— Господин Драгумис се обади на внука ви. Той също ще бъде там.

Почти със сигурност беше руснак.

— Разбирам. Е, явно всичко е уговорено.

Николай кимна рязко.

— Моля, последвайте ме.

Огромен самолет изрева над главите им, докато вървяха към голямата синя кола на паркинга — американска, разбира се. Николай отвори дясната задна врата, но Андреас се поколеба.

— Предпочитам да седна отпред.

Руснакът изсумтя. Молбата очевидно засегна професионалното му достойнство, но той рязко затвори задната врата и отвори предната. Андреас свали сивата си шапка и внимателно се отпусна на удобната кожена седалка. Куинс винаги го потискаше. Гъстата плетеница от шосета, складове и жилища; колите, които гниеха върху напукания тротоар. Само сезонът правеше пътуването по-приятно — гъстият отровен смог от предишните му посещения беше изместен от чист въздух и множество храсти с жълти цветове, напиращи през оградите на редиците тухлени къщи.

— Наблизо ли живееш? — попита Андреас.

— По-нататък. В Малката Одеса.

— Харесва ли ти тази страна?

Николай сви рамене.

— По-добре е от там, откъдето идвам.

— Откога си тук?

— От две години.

— Преди да дойдеш ли научи английски?

— Знаех малко. Повече научих тук.

— Говориш ли гръцки?

— Не много добре. — Той зави по булевард „Астория“. — Всъщност не. Не говоря.

— Господин Драгумис предпочита да не говориш гръцки, а?

Николай си позволи лека усмивка.

Завиха по Двадесет и първа улица, после бързо свиха вляво и колата спря пред бяла дървена къща, която се отличаваше от съседните само с изобилието от розови храсти в малката леха отпред. Изглеждаше малка, но всъщност бе разположена с тясната си страна към улицата. От едната й страна имаше склад, от другата — приличен ресторант. И двата бяха на Фотис. Андреас бе идвал тук и преди. Той разгледа розите, които още дори не бяха напъпили, и последва Николай по бетонните стълби към къщата. От всекидневната излезе широкоплещест мъж и ги посрещна в тесния коридор, притискайки Андреас до стената. Младите мъже си размениха няколко думи на родния си език, после новодошлият поведе Андреас по мрачния коридор. Черна брада, черни очи, изпълнени с потисната агресия. Разговорът с него не би бил приятен. Леко почукване на вратата, размяна на думи и вече бяха в кабинета. Светилището на Фотис. Самият той, блед като призрак, с огромни бели мустаци, се изправи да ги посрещне, прекосявайки пухкавия ориенталски килим с широки крачки. Андреас забеляза, че това му коства голямо усилие.

— Приятелю — каза Фотис с непресторена сърдечност, — скъпи стари приятелю. — Те стиснаха ръце и ги разтърсиха като щастливи деца или парализирани старци.

Андреас винаги се изненадваше от обичта, с която го посрещаше старият му шеф, съюзник и противник. В очите на Фотис проблеснаха сълзи и той се усмихна широко, разкривайки скъпите си изкуствени зъби, докато оглеждаше приятеля си от глава до пети. После лицето му стана сурово и той гневно изгледа младия руснак.

— Магаре такова, защо не му взе палтото?

Черната брада промърмори някакво извинение и помогна на Андреас да свали тежкия сив балтон. Фотис огледа черния костюм и бялата риза, закопчана догоре, и издаде кратък лаещ смях.

— Приличаш на свещеник.

— Твоят човек явно ме взе за такъв.

— Нищо чудно, като си облечен така. Сядай, сядай. Кафе? Коняк?

— Само вода.

Без да чака заповеди, Черната брада се измъкна през задната врата на кабинета. Фотис скръсти ръце и се облегна на скърцащия стол с доволен вид. Сега Андреас успя да го разгледа спокойно. Елегантен червеникавокафяв халат, избродиран с абстрактни фигури, прикриваше прекалено слабата му фигура. Дългите му крака бяха обути в чехли. До лакътя му върху масата имаше кутия турски цигари. Зад него, с лице към стената, бяха подпрени множество картини в рамки. Онези по стените сякаш също бяха повече от предишния път и въпреки слабата светлина и недостатъчните познания на Андреас за изкуството, той предположи, че някои от тях са доста ценни. Зимен пейзаж. Малка, много стара на вид икона, изобразяваща Благовещение. В един тъмен ъгъл проблясваше позлатата на православна икона. Старият му приятел имаше много самоличности и обичаше да играе много роли. Фотис Шпионина, Фотис Политика в изгнание, Фотис Уважавания бизнесмен. Сега изглежда беше на ред Фотис Колекционера.