Нийл Олсън - Иконата

Минаха през мрачния долен етаж и стигнаха до готическата арка в задната му част. Даяна нямаше да влезе. Това не го притесняваше. Вече не се чудеше дали е заради неодобрението към еклектичния му религиозен вкус, дали мястото я плаши, или по някакъв начин е усетила, че за него е платено с кръв. Нямаше значение. Параклисът, който отдавна беше негово лично убежище, се беше превърнал в нещо повече — в място, отделено от останалия свят; място, където никой друг не можеше да влезе, дори да иска. Всъщност, той не помнеше откога вътре не е влизал друг, освен него. Стъпките на Даяна се отдалечиха. Той натисна бутона на количката и мина през арката.

Преди десетилетия тук е била дневната, но той веднага беше решил за какво да използва помещението. Стените бяха подсилени, овалният купол на тавана бе повече във византийски, отколкото в западен стил. Шестте прозореца със стъклописи бяха взети от бомбардирана църква в Елзас. Имаше дузина икони върху дърво от Унгария, изобразяващи Кръстния път. Виждаха се и потъмнели украсени канделабри от Италия, макар че той рядко палеше свещи тук. Никой от тези предмети не беше много скъп, поне в сравнение с другите му притежания, но всички те го успокояваха и радваха, както нищо друго.

На отсрещната стена, обляна в меката светлина отгоре и служеща за олтар, се намираше византийската икона. По-стара с хиляда години от всичко останало в параклиса, най-голямото му съкровище, макар да го бе разочаровало във всяко отношение. Лицето и ръцете на Девата бяха избледнели, дълго преди да стане негово притежание. Сега, освен тъмните й очи, слабото му зрение не различаваше почти нищо и имаше чувството, че вижда само вишнева роба, драпирана около някакво призрачно създание. Едва ли създателят й е имал това предвид, но все пак гледката бе впечатляваща. Кеслер пое напред с количката и спря пред нея.

Мюлер не беше имал намерение да се разделя с иконата. Пазеше я в сейфа си, но когато през 45-та година положението бе станало безнадеждно, му бяха нужни пари, за да се измъкне. Пари, швейцарски паспорт, Кеслер му беше уредил всичко. Със собствени средства, не от банката. Това не беше единственото съкровище, минало през ръцете му. Банката или управителите й бяха задържали много от ценностите, когато собствениците им изчезнаха в ада на войната, но той взе за себе си само иконата. Противно на лъжливите инсинуации, които се разпространяваха за него, той беше купил всички останали предмети в помещението и в стаите отгоре след войната, законно и открито. Да, беше използвал съкрушени духовници и безпарични аристократи, чиито временни нужди бяха взели връх над любовта им към изкуството. Не се гордееше с това, но при сделките възможностите рядко биваха еднакви. Някой винаги имаше предимство и защо да не бъде човек като него, който поне щеше да оцени шедьоврите по достойнство?

Никой не знаеше истинската история на иконата; поне той не я беше чувал. Някои казваха, че е престояла в онази селска църква векове наред. Други — че била притежавана от дълга поредица владетели, гръцки и мюсюлмански, свещеници, крадци — от Али паша чак до последния византийски император Константин XI Палеолог. Почти със сигурност е била изработена в Константинопол, дълго преди падането му, още преди първия църковен разкол. Обвита в слухове, пропита с тайни.

Влагата замъгли още повече зрението му. Не набожност или мисълта за Божията милост, а страхът пораждаше тези сълзи, страхът от предстоящата смърт и онова, което го чакаше отвъд, съжалението за всичко, което беше загубил — любими, приятели, света, който беше познавал, младостта и силата, зрението и сетивата — всичко беше безвъзвратно изгубено. Той затвори очи. Както винаги, му беше невъзможно да се моли. Не бе такъв глупак, че да иска нещо от Небето, дори обяснение. За какво и на кого да се моли тогава? Можеше единствено да размишлява, да медитира върху миналото и греховете си, а Всеопрощаващата Дева да види разголената му душа и ако реши, да му въздаде милостта, за която той не смееше да помоли. Беше жалко действие, като да плачеш в ъгъла, докато дойде мама, вместо да признаеш простъпката си пред татко, но на повече не беше способен. Ако Небето не го посрещнеше по средата на пътя, той щеше да си остане долу.

При един пристъп на треска едва не беше признал всичко на Ана. Тежестта на вината за смъртта на Ричард беше ужасна; тя тегнеше върху целия му живот, премазвайки всичко. Нямаше с кого да сподели, нито можеше да се надява на утеха. Какво беше казал на момичето? Не си спомняше, но едва ли беше много; след това тя никога не беше го споменавала. Но се бе отдръпнала. Тогава ли беше станало? Не можеше да си спомни. Всичко, преживяно наскоро, тънеше в мъгла. Спомените му бяха откъслечни и само най-лошите винаги изплуваха в съзнанието му — първата несподелена любов, за която не се беше сещал цели седемдесет години; страхове от детството, заплашителната фигура на баща му, разкривените му от гняв черти, преди да го удари. Майка му, чието лице вече не можеше да си представи, само меките ръце и гласа й.