Нийл Олсън - Иконата

Тя беше прошката. Като майка му, която го беше защищавала от баща му. Тъмен кабинет, вятър и дъжд навън, мъжът в познатия костюм, ухаещ на обичайния тютюн и сапун за бръснене, по-грамаден и от Бога, с кръвожадна усмивка. Тежката му ръка, която се спуска отново и отново. Той мразеше баща си, а това бе смъртен грях — беше прокълнат. Нови сълзи навлажниха слабите му очи. Кеслер поклати глава. Не, тя щеше да разбере, тя беше опрощението. Внезапно се разколеба.

Ами ако грешеше? Ако фигурата беше просто Даяна, която не искаше да влезе в светилището му и го чакаше да свърши молитвите към фалшивите си богове? Ами ако съмняващият му се разум е бил прав през цялото време? Ако Отецът, Синът, Светият дух и Богородица изчезнеха в бездната и се окажеха фантазия, а не спасение? Майка, съпруга и предаден син, които се отдалечават — без да се съберат отново, без да си простят. Ръката се спускаше отново и отново. Цял живот се бе страхувал от наказанието за делата си, а в края му се боеше далеч по-малко от присъдата, отколкото от липсата й. Ами ако краят му беше окончателен? Не би могъл да го приеме.

Достатъчно. Очите му бяха замъглени. Дъждът беше преминал в буря. Стига, бъди мъж и погледни. Вдървените му пръсти посегнаха към ръчката и столът се завъртя леко съм арката.

Остра болка в гърдите и ръката за миг спря мислите му. Или не виждаше, или не разбираше какво вижда и малката част от съзнанието му, която не се боеше и не усещаше болката, с любопитство проучваше състоянието му. После нещо в главата му изпука и болката намаля, макар още да имаше чувство, че някой е стиснал сърцето му в юмрук, и пред погледа му всичко се размаза. Фигурата беше останала на вратата, но той не бе успял да я види добре, преди зрението да му изневери. Не, всъщност я бе зърнал за миг. Мъж, а не жена. Не беше баща му, нито синът му, а млад мъж — строен и брадат, с наполовина обгорено лице и разширени от страх или екстаз очи. В тях нямаше гняв — или поне Кеслер не видя. Мъж, а не жена. Синът, а не Майката — помогни ми, Боже — по-суровият съдник. Той усети как скованият му торс се накланя напред, докато фигурата приближаваше. Притихналият ужас в душата му отново пламна, после внезапно се превърна в нещо друго, в нова емоция, която му беше трудно да разбере. Може би тъга, дълбока и силна, но тя също беше временна, защото премина в учудване, учудването в разбиране и после всичко избухна в светлина.

Андреас стисна тесните облегалки и се замоли земята да се издигне и да го поеме.

Самолетът подскачаше, всмукваше органите му със себе си и оставяше празната му телесна обвивка да се рее. Но когато отвори очи, установи, че е невредим, притиснат в тясното кресло с пътеката отдясно и дебелия бизнесмен, който непрекъснато се въртеше, отляво. Чакаха го много проблеми и би могъл да използва пътуването през Атлантика, за да събере мислите си, но се бе оказало невъзможно да се концентрира. От години не беше летял и се уплаши, когато осъзна колко е остарял. Ушите му бучаха, вратът го болеше, краката му бяха студени. Вече не можеше да се изолира от онова, което ставаше край него. Нищо. Така или иначе, щеше да разбере положението едва когато кацнеше, пък и често действаше по-добре инстинктивно.

Самолетът отново рязко се снижи и отдолу изникна Джамайка Бей. Двадесет секунди по-късно кацнаха на летище „Кенеди“. Бизнесменът се усмихна на Андреас.

— Добре дошъл в Гомор.

Куфарът му пръв се спусна по улея — явно беше поличба. Той го взе от барабана и тръгна да търси Матю в залата за посрещачи, небрежно оглеждайки всяко лице за възможна опасност. Стари навици. Отдавна не си струваше да бъде премахнат.

— Отче?

Въпреки предпазливостта си той се обърна — ясно бе, че говорят на него. На три метра от него стоеше здрав младеж с прямо лице. Евтиното яке не му беше по мярка и Андреас по-скоро усети, отколкото видя скритото оръжие.

— Андреас Спиридис — колебливо каза младежът.

Сега ли щеше да стане? Колко подобни мигове беше преживял през последните петдесет години, когато се чудеше дали не е дошло времето да изплати някой стар дълг? Тялото му се напрегна, но умът му остана спокоен, готов за онова, което щеше да последва.

— Аз съм Спиридис.

— Господин Драгумис ме прати да ви посрещна.

Андреас се отпусна малко. Съмняваше се, че Фотис би накарал да го застрелят на летището.

— Как се казваш?

Това беше последният въпрос, който пратениците очакваха. Важно беше да ги изненадаш, а ти самият да не покажеш учудване. Не беше казал на Драгумис, че пристига, но това нямаше значение. Фотис знаеше всичко.