Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Да не би да се опитвате да ме убедите, Дънлеви, че сте взели писмените си изпити с дясната ръка, въпреки че сте левичар по рождение? — усъмни се съдията.

— Точно така. Еднакво сръчен съм и с двете си ръце.

— Можете ли да го потвърдите на практика?

— Това е самата истина — твърдо заявих аз и го погледнах право в очите. — Ако желаете — повярвайте ми. Ваше право е и да не ми вярвате.

— Ще проверим — каза Ротщейн и ми подаде през масата един бележник. После се обърна назад и наслуки грабна един том от лавицата. — Имате късмет, Дънлеви, щом ви се падна „Одисей“ от Джойс. Ще ви продиктувам първото изречение, а вие ще го запишете с дясната си ръка колкото може по-бързо. Готов ли сте?

— От седем години не съм вършил това — признах аз.

— Какво значение има? Нали сте еднакво сръчен и с двете си ръце? И така, готов ли сте?

— Да.

— Бък Мълиган, внушителен и възпълен — зачете Ротщейн с наслада, — се появи в дъното на стълбището с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха огледалото и бръсначът. 47 47 „Одисей“ от Джеймс Джойс; превод Иглика Василева, издателство „Фама“, София, 2004 г. — Б.пр.

С трескава скорост записах продиктувания текст и веднага му подадох бележника.

— Сега ми стана ясно защо толкова държахте на тази проверка, Дънлеви — рече Ротщейн. Многозначителната му усмивка се премести от очите му върху тънките му устни. — Вие сте по-добър в краснописа от мен. Между впрочем днес следобед ми позвъниха на два пъти по телефона и така се установи, че слухът е тръгнал от кабинета на Рони Монтгомъри. Ще се видим утре сутринта в съдебната зала.

— Но, Ваша чест… — опита се да възрази прокурорът.

— И с теб ще се видя утре, Доминик — приключи съдията.

Напълно изцеден от теста в кабинета на Ротщейн, Том подкара бавно колата ми на връщане през Ривърхед към магистралата Сънрайз Хайуей. Никой от нас не отрони нито дума.

Случи се пълнолуние и полумесецът осветяваше не само шосето пред нас, но и част от предната седалка, върху чиято дръжка лежеше отпусната дясната ръка на Том.

Ако трябва да бъда съвсем честна, длъжна съм да призная, че винаги съм харесвала силните ръце на Том. Изпъкналите му вени, от китките до кокалчетата на пръстите, издаваха стаената му сила. След две десетилетия, посветени на баскетбола, всеки негов пръст толкова пъти е бил удрян и изкълчван, че сега нито един от тях не бе прав. Бяха се превърнали в нещо като релефна карта на живота му, разкриваща всичко, през което е преминал.

Без много да му мисля, отпуснах ръката си върху неговата.

Дланта на Том потръпна и той ме погледна смаяно. После бързо се извърна.

Защо ми трябваше да го правя? Не бях съвсем сигурна в отговора на този въпрос. Може би се дължеше на дързостта и очарованието му, с които успя да се справи с изпитанието, на което го подложи Ротщейн, и за пореден път победи. Или пък защото двамата толкова много се сближихме отново през последната година. А може би точно това жадувах от месеци насам.

Но не съжалявам… позволих на Том да разбере, че не бе случайност, а преднамерена проява на временна лудост — да сплета пръстите си с неговите.

През следващия половин час в колата се възцари тишина, но сега всичко вече бе съвсем различно.

— Ще те взема в седем и половина — каза Том, след като мълча през цялото пътуване. Но когато накрая удари спирачките пред къщата на Маклин, имах чувството, че бяхме разговаряли с часове.

— Е, лека нощ и да се наспиш добре — отвърнах и изскочих от колата. — Чудесно се справи, Том. Гордея се с теб.

Тогава на устните му разцъфна онази усмивка, която не бях виждала, откакто и двамата бяхме деца.

В осем и петнадесет обширният паркинг пред входа на комплекса от съдебни сгради „Артър М. Кромарти“ бе изцяло запълнен с автомобили от медиите. Нови камиони, претъпкани с телевизионна апаратура, бяха разположени най-близо до сградата на съда. Във всички посоки по бетона се виеха като змии дебели черни кабели.

Навред шареха репортерите от националните новинарски мрежи и кабелните телевизии: многолюдно множество от изискано облечени, грижливо подстригани мъже и жени, с вече гримирани за пред камерите лица… С една дума — изрядно натъкмени за шоуто. Дори бяха оформили първите групи под ярко греещите прожектори и репетираха началото на репортажите си за предаванията на живо.