Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Том и аз едва успяхме да си проправим път сред шумната тълпа. Щом наближихме съда, ускорихме крачки и задъхани се провряхме през официалния вход, за да не попаднем в лапите на журналистите.

Оказа се, че добре бяхме преценили момента на появата си, защото тъкмо тогава всичките телевизионни камери бяха насочени към един елегантен чернокож мъж, гордо изправен в драматична поза на стъпалата пред официалния вход на съда. Докато притичвахме чевръсто покрай него, в суматохата все пак успях да разпозная самия Т. Смити Уилсън. Предположих, че най-после бе решил да пристигне тук, за да засвидетелства уважението си.

Вътре над триста зрители трябваше да се натъпчат по столовете, подредени само на четиридесет реда, затова всички мъчеха да си пробият път по пътеката в средата, та да се доберат до по-предни места. Поддръжниците на Данте, някои от които бяха пристигнали чак от Калифорния, заеха лявата половина от залата. Отдясно пък се настаниха онези, които бяха дошли по-отблизо, за да подкрепят семействата на жертвите. Повечето от тях познавах, откакто се помня.

Петдесетина полицаи надзираваха разделената на два враждебни лагери тълпа. Местните ченгета се бяха подредили рамо до рамо покрай стените на залата, пред сектора на съдебните заседатели и от двете страни на съдийския подиум.

Ако се абстрахираме от журналистите от предните два реда, изключенията в расовото разграничение се брояха на пръсти. Едно от тях бе осемдесетгодишният Маклин, който, макар да бе от бялата раса, седеше предизвикателно между чернокожите Мари и Кларънс. Сякаш бе готов да се нахвърли срещу всеки, опитал се да го измести оттам. Също толкова настървено пазеха местата си Джеф и Шон, един ред по-назад.

Том ровеше из папките пред себе си и рядко вдигаше глава, за да отправи по някой поглед към дванадесетте редовни съдебни заседатели и двамата резервни, които с крайно сериозен, дори тържествен вид заемаха местата си.

Изведнъж всички притихнаха, а в следващия миг залата зажужа като кошер. Появи се Данте, ескортиран от двама шерифи от окръжното полицейско управление. Беше навлякъл само един евтин син блейзър и поизмачкани панталони, които му бяха окъсели, защото бе пораснал с един-два сантиметра. Докато го настаняваха на стола между нас, беше забил поглед в пода.

— Добре ли сте, приятели? — попита ни той с най-тихия глас, който можеше да се очаква от един толкова висок млад мъж.

— Не само че сме добре — уверих го аз, — но сме в страхотна форма. И сме напълно готови.

Невероятната усмивка на Данте озари за миг лицето му.

Двадесет минути преди определения по програмата час пронизителният мощен глас на съдебния пристав отекна оглушително:

— Към всички в залата! Станете прави, за да посрещнете състава на окръжния съд на Съфолк и почитаемия съдия Ричард Ротщейн!

Окръжният прокурор на Съфолк Доминик Йоли се надигна от стола си зад масата на обвинението. Внимателно сви очилата си за четене в кожената калъфка и ги пъхна на сигурно място в джоба на сакото си към чисто новия си сив костюм. Чак тогава се обърна към двете редици от съдебни заседатели.

— Дами и господа, през следващите няколко седмици вие ще изслушате всичко известно на този съд за хладнокръвното убийство на четирима млади мъже през миналото лято. Преди да приключи този процес, щатът ще докаже извън всякакво обосновано съмнение, че обвиняемият, намиращ се в момента от лявата ми страна — лицето Данте Хейливил — грижливо и съзнателно е планирал и извършил всичките тези четири отвратителни престъпления. Ние ще докажем, че при първите три убийства господин Хейливил е действал заедно с Майкъл Уокър, но единадесет дни по-късно той е насочил същото оръжие срещу своя най-добър приятел и съучастник.

Йоли се възползва докрай от времето, което по право му се полагаше. Всичко в обвинителната му реч беше добре премерено. Описа най-подробно „оръжието, баскетболната шапка в килера и трупа като доказателства, уличаващи обвиняемия за двете престъпления“.

Извърнах се назад и набързо огледах угрижените лица на Джеф, Шон, Кларънс и Мак, както и прискърбното изражение, изписано върху лицето на Мари Скот.

— Убийство е прекалено слаба дума — надигна глас Йоли, с което отново привлече вниманието ми. — По-точната дума, или по-скоро единствената дума, способна да опише ужаса при тези престъпления, е екзекуция .

Докато Йоли продължаваше да сипе огън и жупел върху Данте, аз затърсих с очи нещо ободряващо сред редиците на журналистите и маститите адвокати, изпратени от водещите телевизионни мрежи като консултанти на говорителите в предаванията на живо.