Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Окуражена от невероятната тишина наоколо, Кейт подготви по една папка за всеки свидетел, когото възнамерявахме да призовем, а аз се заех да нахвърля черновата за първата си реч. По едно време тя се смили над мен и за кратко ме прегърна. Не си въобразих кой знае какво, освен че искрено ми се щеше това наше уединение да няма край.

Историческото значение на предстоящите събития в съдебната зала от първия ден на процеса ме вдъхновяваше, така че много набързо преглеждах фразите в речта си. Но Кейт не се впечатли от написаното и се зае да нанася корекции по черновата. Когато приключи, половината текст беше зачеркнат, а другата половина — изпъстрена със забележки.

— Ще се получи забележителна реч, Том — похвали ме тя накрая, вероятно с единствената цел да ме насърчи.

Благодарих на съдбата, че стандартите на Кейт бяха много по-високи от моите, и трескаво се заех да преписвам черновата на чисто. После се наложи да повторя и да потретя, докато чух как някакъв автомобил спира на нашия паркинг. Бях изгубил представа за времето и внезапно забелязах през единствения прозорец, че навън бе паднал мрак. Оказа се, че беше към десет вечерта.

Вратите на колата шумно се затръшнаха, после по стъпалата отекнаха нечии тежки стъпки. Вдигна се такъв тропот, като че ли идваха трима-четирима яки мъжаги.

Протегнах ръка към бейзболната бухалка, която винаги държах зад бюрото си, след което погледнах към Кейт. Тя ми се усмихна притеснено. Сетне мълчаливо присви рамене, ала блясъкът в очите й сякаш ми казваше: „Вземи я!“.

Човекът, който надникна през вратата, не беше някой от местните пияници и побойници. Беше Калвин Коулс, оглавяващ тукашната баптистка църква. Беше ни посещавал на два пъти през последните няколко месеца и сега започна с поднасянето на извинения, че идва толкова късно. След него обаче в стаята влязоха още двама едри чернокожи мъже в черни костюми. Главите и на тримата почти опираха до тавана.

Коулс се усмихна стеснително и ни представи своите спътници, макар това да бе напълно излишно. Всички познаваха преподобния Марвин Шийлдс. Другият бе Рони Монтгомъри — елегантно облечен чернокож адвокат, който се превърна в знаменитост от национален мащаб, след като спечели делото срещу бившата звезда от бейзболната лига Лоренцо Луис, заведено за убийство на жена му.

— Нося ви изключително вълнуващи новини — заговори преподобният Марвин Шийлдс, като пристъпи напред и стисна ръката ми в грамадните си шепи. — След доста сериозно ухажване и едновременно с това яко извиване на ръце господин Монтгомъри най-после склони да се нагърби със защитата на Данте Хейливил.

— Но процесът започва само след няколко дни! — опита се да възрази Кейт. Гласът й прозвуча привидно спокойно, но очите й пламнаха.

Рони Монтгомъри реагира само с една съчувствена усмивка:

— Очевидно ще се наложи да поискам отлагане на делото. Пък и нямам основания да се опасявам, че не мога да се справя.

— Говорихте ли с Данте? — най-после се насилих да продумам и аз.

— Исках вие първи да узнаете — обясни Монтгомъри, — като израз на колегиална любезност.

Знаменитият адвокат огледа скромния ни офис, като сегиз-тогиз свиваше рамене, което подсказваше недвусмислено какво е мнението му за способностите ни. А и за шансовете ни да постигнем оправдателна присъда. Накрая разпери ръце и заговори:

— Зная, че работите добре, дори съм сигурен, че много се стараете. И двамата ще бъдете добре дошли като помощници. Но оттук не можете много да постигнете, а Данте Хейливил несъмнено заслужава много повече подкрепа.

Когато Монтгомъри ни поднесе следващата си съболезнователна усмивка, съжалих, че бях оставил зад бюрото си бейзболната бухалка.

На следващата сутрин, докато Кейт паркираше своята джета пред затвора в Ривърхед, оттам потегли черният мерцедес на Рони Монтгомъри. Явно нямаше още дълго да бъдем защитници на Данте. Все едно да пристигнеш на работа, но да завариш стола си вече зает от наследника ти, а бюрото — старателно почистено от твоите вещи.

Но Кейт и аз продължихме да се придържаме към установения ритуал. Стигнахме до стаята за свижданията, като преди това си разменихме дружелюбни поздрави с Майк и Били зад бюрото в приемната и оставихме в гардеробната часовниците и ключовете си в шкафчето с номер 1924.

Вероятно за последен път Шийла, единствената жена сред надзирателите, за която се говореше, че работела тук от двадесет и три години, ни съпроводи през плъзгащите се стоманени врати към така нареченото „чистилище“ — стаите за разговори на подследствените с техните адвокати. Точно там заварихме Данте, който току-що бе приключил срещата си с Рони Монтгомъри.