Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Направо се заформя отбор — ухили се Ван Бърън.

Аз също се усмихнах, надявайки се да разтопя леда между нас.

— Отбор, но вече мъртъв — уточних аз.

— Вероятно би трябвало да разговаряте с някого от отдел „Убийства“ към полицията в Съфолк. След първите две седмици те поеха случая от нас. Но тъй като така и така сте дошли дотук, ще се радвам поне да ви отведа до имението на Т. Смити Уилсън.

Оставих на паркинга моя черен очукан таурус и потеглих с колата на Ван Бърън — също черна и очукана. Прекосихме почти цялото градче. Скоро се озовахме в квартала, където „главната улица“ на Щатите изглежда точно както я рекламират в проспектите на агенциите за недвижими имот.

— Отвъд този жив плет — обясни ми Ван Бърън — се намира палатът на Зайнфелд 38 38 Известен комик, който се снима предимно в „ситкоми“ (телевизионни ситуационни комедийни сериали), автор на шоуто по Ен Би Си, наречено на неговото име. — Б.пр. . Задигна го от Били Джоел 39 39 Пианист, певец и композитор, шест пъти удостояван с наградата „Грами“. — Б.пр. за петдесет и шест милиона долара. А пък точно нагоре по този път се стига до двореца, където Марта Стюарт 40 40 Бизнес администратор, родена през 1941 г., написала книга за кетъринг. Ловка и способна, бързо преуспяла в бизнеса, въпреки че прекарала пет месеца в затвора за измами с акции. — Б.пр. предпочита да се усамотява.

— Всичко това е много интересно, но къде живеят чернокожите? — попитах.

— Вече почти стигнахме до местенцето на Т. Смити Уилсън — успокои ме Ван Бърън. След това зави по една необикновено широка автомобилна алея, виеща се край плажа, за която ми спомена, че тук я наричали Крайбрежния път .

Щом стигнахме до дървена порта от грубо одялани дъски, Ван Бърън отключи катинара към веригата, поставена от местната полиция. После продължихме по дългата вътрешна алея, насочена към океанския бряг. Вътрешната врата на телената ограда около баскетболното игрище също беше заключена, но Ван Бърън притежаваше ключ и за нея.

— Вие ли сте този, който е говорил пръв с Т. Смити Уилсън? — заинтересувах се аз.

— Не, никой не е разговарял с Уилсън — отвърна небрежно детективът.

Погледнах го удивен.

— Труповете на трима от местните младежи са били открити скупчени насред неговото игрище. По-късно е бил застрелян един техен познат, докато се е укривал от следствието, а никой в града не е сметнал за необходимо да поговори с Уилсън? — втрещих се аз.

— Ами не. Ние тук не действаме така — махна с ръка Ван Бърън.

Огледах имението, но освен впечатляващата гледка към океана нямаше нищо интересно.

Накрая Ван Бърън и аз се спряхме на верандата на внушителната къща, която, както той спомена, вече била обявена за продан.

— Е, точно в момента съм малко притеснен с парите в брой — усмихнах се аз.

Ван Бърън също се засмя. Май наистина започвахме да се разбираме, въпреки странните им методи на разследване.

— Изскочи още едно име около това престъпление — подхвърли накрая той. — Става дума за един местен наркодилър, който държи да го наричат само с прякора му — Локо.

Кимнах и се постарах да го запомня.

— Е, вие говорихте ли с този Локо?

— Досега никой не е успял да го открие.

— Имате ли нещо против аз да опитам?

Какво не беше наред в тази объркана картина?

Преди три дни бях в Ийст Хамптън, а сега в Ню Йорк, клекнал на пода в един раздрънкан микробус за скрито наблюдение. През цялото време се стараех да не изпускам от поглед входа на една сграда в Уилямсбърг, Бруклин.

Скоро след като се върнах в града, заедно с моя екип решихме да активираме мрежата от информатори, за да проверим дали ще узнаем нещо повече за мистериозния наркопласьор Локо.

Оказа се обаче, че това име нищо не говореше на неколцината наши осведомители от ниското ниво. Ала по-късно узнахме, че през последния понеделник на всеки месец някакъв работещ на едро наркодилър пристигал от Ийст Хамптън, за да попълва запасите от дрога. Снабдявал се от една колумбийска банда, действаща точно от тази сграда в южната част на Уилямсбърг. Името му беше Сузи Уок.

През последните два часа не откъсвах очи от страничната врата, през която дефилираха щедро татуирани хипари в плътно опънати черни кожени панталони и износени маратонки. Навремето Хемингуей отиваше в Париж, за да напише някой нов роман, а сега хлапаците идваха от Париж в Уилямсбърг, за да основат някоя рок банда.