Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Но днес не се очертаваше да бъде нормален работен ден. Щом Данте пристъпи в стаята, аз му посочих да седне на стола пред лаптопа „Макинтош Пауърбук“, който обикновено се намираше от другата страна на масата, където седях аз. След това затворих вратата след мен.

— Данте — започнах с приятелски тон, — ние знаем, че днес е рожденият ти ден, затова сме ти подготвили скромно честване.

Тогава върху лицето на младежа разцъфтя усмивка, в която изненадата се преплиташе с възторг. Лъчезарна усмивка, която няма да забравя дори и на стогодишнината си. Ако я доживея. Том нахлузи двете слушалки на главата му, след което натисна някакъв клавиш от клавиатурата, а аз угасих осветлението в стаята.

„Честит рожден ден, Данте!“

Този надпис се плъзна по екрана на фона на ритмичен хип-хоп, толкова завладяващо жив, че от възторг Данте затропа с крака. Всичко бе съвсем аматьорско, ала това не ни пречеше да се чувстваме като истински филмови продуценти. Всъщност трябваше още много да се учим, но след като преди две седмици бяхме толкова въодушевени от срещата си с асовете на киното в имението на Стивън Спилбърг, решихме, че Данте Хейливил също заслужава едно, макар и кратко откъсване от действителността.

След този мил поздрав за рождения му ден следваше втората атракция: съвсем нов, още непрожектиран филм на Джейми Фокс, с който ние се бяхме сдобили благодарение на помощта на нашия нов най-добър приятел. Сега, когато кадрите започнаха да запълват целия компютърен екран, Данте се усмихваше като дете, какъвто всъщност още си беше. Докато се изреждаха надписите, аз отворих чантата си, както винаги, когато трябваше да му връча някакъв важен съдебен документ. Само че в случая му връчих един малък пакет пуканки. Да, бях прочела предупредителния надпис на входа. Знаех, че извършвам углавно престъпление, но какво е един филм, ако нямаш пуканки пред себе си?

След още два часа, когато нашата импровизирана презентация клонеше към своя край, Том за последен път натисна клавиша „Return“. След толкова много несправедливи обвинения, които Данте трябваше да преглътне през последните седем месеца, следваше още една изненада, освен филма: гледане на състезанията по най-майсторско вкарване на топката в коша, в което участваха най-прочутите звезди от Ен Би Ей. Снощи ние свалихме в моя лаптоп от интернет последното предаване на тази тема, така че сега, през следващите петнадесет минути можех да се любувам на Данте и Том, които тръсваха глави и шепнеха възторжени коментари: „Страхотно!“, „Жалко, не успя!“ или „Абсурдно!“.

Не мога да си припомня кога за последен път толкова много съм се забавлявала. Изведнъж осъзнах, че целият мой свят сега се побира в тази тясна стаичка.

Въобще не бях допускал, че е възможно. Не и в тази адска дупка. Не и докато се влачех по дългия гаден тунел, с оковани ръце и крака, лишен от свобода заради нещо, което не бях извършил.

Но сега наистина се чувствах добре. Вместо да мисля за това как всичко се обърка и за разбитото сърце на баба ми, останала сама в нейната каравана, аз си мислех за изненадата, което тази сутрин Кейт и Том спретнаха за мен. Тъкмо тя страхотно ме сгряваше отвътре.

Това, което е в главата на човека, е по-важно от всичко останало. За пръв път, откакто бях попаднал тук, убиването на времето не ми напомняше на влачене на тежък камък, който трябваше да мъкна от края на предишния ден до началото на следващия. Имах усещането, че всичко ще се уреди от само себе си.

Бях изминал около двеста метра в тунела, по който трябваше да се върна в килията си. Още не бях стигнал до стълбището към блока, когато ми направи впечатление, че моят надзирател днес беше нещо необичайно притихнал. Какво му ставаше на Луис? През повечето време той не спираше да бъбри за какво ли не — вече по няколко пъти ми бе разправял за рок звездите, които бе обожавал през осемдесетте и деветдесетте — но тази сутрин, когато наистина ми се искаше да поговоря с някого, той дума не обели. Дали и на него не му бе дошло до гуша да бъде затворнически надзирател?

— Трябва да прескоча до тоалетната — каза Луис. — Само за минута ще те оставя сам.

— Както искаш. Няма закъде да бързам — отвърнах аз.

Луис прехвърли веригата около глезена ми през тръбата, монтирана покрай стената в коридора. Но щом съзрях изражението на лицето му миг преди да се скрие в тоалетната, всичко изведнъж ми просветна. Знаех какво щеше да се случи.