Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Откъде ни познавате? — учудих се.

— Вас двамата всички ви знаят, господин Дънлеви — усмихна се Амин.

Сетне ни подаде два плика от някаква по-особена хартия, която… ми се стори фина като кашмир. Имената ни бяха изписани ръчно, в тъмносиво.

— А мога ли да ви попитам за името на вашия работодател? — попита Кейт.

— Разбира се — откликна с готовност Амин, без нито едно трепване по лицето му. — Стивън Спилбърг.

Ако Б. У. е решил да го чакам дълго всеки път, когато ще се срещаме, за да си говорим за нашия общ бизнес, ще се наложи да прилагам същата мярка към тези, които работят под мое командване. Как иначе ще разберат, че трябва да стоят чинно и мирно пред шефа си?

Така че макар да видях полицая Линдгрен да седи на скамейката зад мотела „Ийст Дек“, аз направих още една обиколка с колата и оставих ченгето да ме чака с нетърпение. Нали точно така се държеше Б. У. с мен?

Закъснението ми беше причината този път Линдгрен да се вкисне повече от всякога и затова, когато най-после седнах до него в мрака, той дори не вдигна очи от своето „Гънс енд Амо“ 33 33 Списание „Оръжие и муниции“. — Б.пр. .

— Повече ще ти приляга да четеш „Къщи и градини“ — рекох му.

— Закъсня — мрачно ме прекъсна той.

— Наложи се — обясних аз. — Какво ти е влязло в гащите, че не те свърта?

— Например адвокатите на Хейливил. Снощи ме причакаха зад участъка. Онази нахакана кучка от Бръшлянената лига 34 34 Нарицателно за университетите около Бостън, в североизточния щат Масачузетс, предимно в стари сгради с бръшлян по фасадите; в преносен смисъл: надменни кариеристи с елитарно висше образование. — Б.пр. нещо се е заяла с мен.

— За какво?

— Защо обаждането за пистолета било към моя телефон за пряка външна линия, а не през централата.

Прихнах, макар хич да не ми беше до смях:

— Ами че тя просто мята въдицата си напосоки!

— Не мисля така — възрази ченгето. — Те са се докопали до нещо и затова искам да узная какво възнамеряваш да предприемеш?

— Нищо. А ти какво очакваш от мен, драги? Да убивам някого всеки път, когато сърцето ти се разтупка? Ако си толкова страхлив, трябва да се отдадеш само на писането на ръководства за полицаи и да стоиш настрани от калтаци и наркопласьори като мен. Подай ми ръката си! — дружелюбно му наредих аз.

— Да не си нещо превъртял? — засмя се Линдгрен.

— Няма такава опасност. Хайде де, дай ми ръката си. От никого няма да излезе свестен наркодилър, ако не вярва в лечебното могъщество на съвременната фармакология.

Така че когато Хюго най-после разтвори пръстите си, аз напълних шепата му с дузина от любимите ми хапчета „Викодин“ 35 35 Успокоителен и обезболяващ препарат от групата на дихидрокодеините. — Б.пр. .

— Тези дребни хапчета могат да те отърват от всичките ти тревоги.

— Мисля, че сме изправени пред сериозен проблем — продължи Линдгрен. — Затова си казах, че сигурно ще поискаш пръв да го узнаеш. Но ще продължа да съм нащрек.

След тези думи ченгето сложи на езика си два викодина, напъха останалите в джоба на ризата си и се отдалечи с бодра стъпка, за да се бори с престъпността в Хамптън и Ийст Хамптън.

Да се появим на парти на Спилбърг — на това в баскетбола му казват „висока топка“. И наистина така си беше. Но най-малкото с Кейт отдавна имахме нужда да поразпуснем в друга среда.

Амин ни приветства така, сякаш бяхме стари приятели, преди да ни поведе през поредица от просторни високи стаи, украсени с картини от Пикасо и Полак 36 36 Джаксън Полак (1912–1956) — американски художник, един от основателите на абстрактния експресионизъм. — Б.пр. . Всъщност не бях напълно сигурен, тъй като не ми бяха познати. После ни изведе на задната тераса, застлана с масивни каменни плочи, откъдето се откриваше безкраен изглед към брега на залива Джордика. Неведнъж се бях опитвал да го фотографирам, но никога не успявах да заснема целия този великолепен пейзаж, може би понеже нямах достъп до този бряг.

На терасата заварихме малкото коктейл парти в разгара му. Още с първите ни крачки зърнахме Стивън Спилбърг, който сега изглеждаше много по-достъпен за общуване, може би защото беше без типичната за него бейзболна шапка. Беше увлечен в оживен разговор, но го прекъсна веднага щом ни видя.

— Том! Кейт! Толкова е прекрасно, че най-после се срещаме — приветства ни той, сякаш само някакви невероятни обстоятелства ни бяха попречили да отлагаме толкова дълго тази среща. Едновременно с това даде знак на келнерите, понесли бутилки с шампанско и подноси със стриди.