Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Чу ли какво изтърси Мак пред Кейт, когато изскочи на верандата? — попитах го аз с най-провлачения ирландски акцент, на който бях способен. — Каза й: „Не е някаква голяма работа, скъпо момиче, само едно камъче“. Нали допреди десетина минути същото показно безразличие демонстрирах и аз пред останките от колата си. Този кучи син е по следите на моето момиче, Кларънс, така че ние трябва да възприемем същата стратегия.

— По-добре си отваряй очите за онзи дърт козел! — каза Кларънс и дори съвсем леко се усмихна. — Чух, че се запасявал с виагра. Купувал я по интернет в огромни дози.

Това пък въобще не беше смешно.

Никак не ми се искаше да оставям Кейт в къщата на Мак, но тя упорито настояваше, че всичко било наред и нямало защо да се безпокоя за двама им. Работата бе в това, че ми се искаше Кейт да остане с мен тази вечер. За известно време вярвах, че ще се случи, и това ме изпълни с радост, особено след всичките днешни събития.

Почувствах се странно, когато се прибрах у дома, защото за пръв път Уинго не притича към мен по дългия тъмен коридор. Не чух подрънкването на каишката му при удрянето й в металната купа в ъгъла, от която кучето обикновено пиеше вода.

Освен потискащата тишина ме измъчваше и някаква миризма, която не можах да определя на какво се дължи. Но беше неприятна, като от засъхнала пот. Може би моята… Нищо чудно, след като днешният ден бе толкова дълъг и изнурителен.

Продължих по коридора към кухнята, взех си една бира и се загледах през плъзгащите се стъклени врати към задния двор. Не се притеснявах заради опожарената ми кола, но засилващата се в града ненавист срещу двама ни с Кейт ме измъчваше. Осъзнавах, че никога нямаше да стихне.

Имах две възможности: да се излегна на дивана и да гледам телевизия или да се напъхам под горещия душ. Реших да се изкъпя, но докато се връщах в спалнята, отново се спрях в коридора заради същата загадъчна миризма.

Но този път бе още по-силна, затова реших, че може да е от потта ми.

Чак тогава осъзнах, че това бе мирисът на страха. Последва рязко изскърцване на пода, внезапно прошумоляха някакви дрехи, нещо едро се втурна към мен и ме връхлетя. Сетне нечии яки юмруци се стовариха върху лицето ми.

Кръвта шурна от носа ми. От силата на ударите политнах назад и едва се задържах на нозе, олюлявайки се. После се килнах напред и залитнах право към този, който се бе изпречил пред мен. Той отново ме цапардоса, но този път лакътят ми се заби в гърлото на копелето и го чух да изохква. В следващата половин минута всичко пред очите ми се превърна в нагорещен до червено хаос. Размахваха се юмруци и лакти, разменяха се ритници. Всичко това се разиграваше в моята къща, в моя коридор. Не разбрах колко души ме бяха нападнали, но все пак имах своите шансове до мига, в който започнах да се свличам на пода.

Вече лежах безпомощно долу, когато ритниците се почнаха по главата и ребрата ми. Тогава нечий глас проряза въздуха и за миг като че ли превъзмогнах болката.

— Достатъчно! Достатъчно, казах!

Но не бих могъл да се закълна, че действително съм го чул. Може би само съм си го помислил. Или съм го изрекъл в молитвите си.

Уинго се разлая в колата ми, когато протегнах ръка да почукам по предната врата на къщата.

Вече бе станало осем сутринта, така че Том отдавна би трябвало да е буден, но нито лаят на кучето, нито моето упорито чукане по вратата бяха удостоени с отговор. Тогава си казах, че сигурно още е под душа в банята.

Градската служба по чистотата вече бе разчистила от улицата останките от колата на Том. Уинго и аз преминахме покрай мястото, преди да стигнем до задния двор на къщата на Том.

Но плъзгащите се врати, водещи към верандата, бяха заключени. Все пак успях да надникна вътре през прозорците. Един стол и шкафът за книги във всекидневната бяха прекатурени.

Веднага набрах номера на мобилния телефон на Том, но попаднах на гласовата му поща. Започнах да се плаша, особено след като Уинго се разлая диво, сякаш бе надушил следи от вълк.

Затичах се назад и го заварих да лае ожесточено срещу малкия навес над лятната кухня.

Вратата зееше отворена. Видях вътре падналите на пода два сгъваеми стола и стар плажен чадър. Отново позвъних на Том, но никой не отговори.

Не го бях предупредила, че тази сутрин ще се отбия да го взема със себе си, затова вместо да нахлуя вътре или да позвъня на полицията, аз си казах, че навярно е излязъл да се поразходи с Кларънс. Прибрах Уинго в колата и потеглих към нашия офис в Манток.