Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Не по-малко бе мястото, отделено на „онази дръзка двойка млади, отрасли в Манток, адвокати“, които доброволно се нагърбили с тежката участ да представляват чернокожия младеж, въпреки че бил обвинен в убийствата на техните стари приятели.

Не подозирах, че двамата с Кейт ще се окажем в центъра на толкова нашумяла вестникарска рубрика.

Дън например ни описваше като забележителна двойка. Представяше Кейт на публиката като някакво ново, червенокосо подобие на Джаки, придружавана от един още по-чепат нов Джон Кенеди. Дори бе добавил, че „бостънският териер Уинго е страхотно фотогеничен“. А Хамил твърдеше: „Тяхната «химия» съвсем не е плод на моето журналистическо въображение. През тийнейджърските си години те са били гаджета за повече от пет години“. Както „Венити Феър“, така и „Ню Йорк“ не бяха пропуснали да поместят и снимката, на която сме ние двамата след победата на отбора на „Сейнт Джон“ през 1992 г.

— Хубаво е, че всички в града вече окончателно ще ни намразят — отбелязах аз. — Публикациите не ти ли се струват доста притеснителни?

Платихме сметката и отвързахме Уинго от пейката пред ресторанта. Кучето като че ли бе успяло много по-бързо от нас да свикне с внезапно връхлетялата го слава, но се притесняваше от миризмата на нещо изгоряло, носеща се из въздуха. И докато крачехме към паркинга зад ресторанта, покрай нас забързано профуча една пожарникарска кола от Ийст Хамптън.

Миризмата ставаше все по-силна. Щом завихме покрай ъгъла, съзряхме, че пожарникарите се суетяха около нещо, което се оказа моята кола . Или това, което бе останало от нея.

Всичките прозорци бяха изпотрошени, ламарината на покрива — нагъната, а по седалките се въргаляха овъглени останки от списания.

Никакво значение няма дали си в центъра на Багдад или в центъра на Ийст Хамптън — мирисът на току-що изгоряла кола винаги е зловещ. За миг Кейт и аз останахме като вцепенени, неспособни да откъснем погледи от догарящата развалина. Накрая Уинго се разлая, като че ли да ни събуди. Зарязахме изстиващите останки и се върнахме отново при Сам, където си поръчахме по едно уиски с лед. Едва тогава позвъних на Кларънс.

— Банда мракобесници! — разгневи се Кларънс, когато се върнахме на мястото на пожара и той видя какво бе останало от баровската ми кола.

После се качихме в неговия широк жълт буик комби и той ни откара до къщата на Мак в Манток.

— Том обичаше тази таратайка — отбеляза Кейт, — но го приема доста спокойно. Длъжна съм да призная, че съм впечатлена.

— Та това беше само една кола, просто вещ ! — махнах с ръка, надявайки се да си извоювам още малко от уважението й.

Истината е, че дори аз се изненадах колко малко ми пукаше за автомобила. Нещо повече — гледката на димящите руини ми се стори като символ на някакво справедливо възмездие.

По пътя Кларънс остана намръщен. Всичко в него — и изражението му, и поведението му — ми напомняше за ареста на Данте и за предстоящия процес. Опитах се да го успокоя:

— Макар сега хич да не ти се вярва, нещата започват да се променят в наша полза.

— И как стигна до този извод? — иронично ме попита Кларънс.

— Списанията, които изгоряха по седалките на колата, са пълни с версии за нашата история, което много ще ни помогне по случая. Дори и подпалването на автомобила ми ще бъде заснето от техните фоторепортери и ще отвори очите на хората за това, което се случва тук.

Но нищо от казаното не се отрази върху смръщеното лице на Кларънс. Като че ли бе изгубил целия си оптимизъм, който никога досега, дори и в най-трудните периоди, не го бе напускал.

През нощта в този януарски понеделник навсякъде из околността беше тихо и тъмно. Но не и в къщата на Мак! Тя светеше като коледна елха и когато паркирахме пред нея, на прага се появи домакинът, в карираната си, доста поовехтяла хавлия за баня. От двора, почти едновременно с нашето пристигане, потеглиха две полицейски коли.

— О, не! — извика Кейт и изскочи от автомобила.

Но Мак, с бастун в едната си ръка и бутилка скоч в другата, й заговори успокоително:

— Няма нищо, скъпо момиче. Само някой хвърли едно камъче през прозореца. На моята възраст трябва да съм благодарен дори и за най-малката проява на внимание.

Въпреки протестите на Мак аз настоях да оставим Уинго при него. Заради благия си нрав кучето нямаше да се справи много добре като пазач, но поне щеше да лае и да вдига шум.

Кейт ми махна за довиждане и аз се върнах в колата при Кларънс.