Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Харчех по три хиляди долара на седмица и един от проблемите ми е, че можех да си го позволя.

— От Локо ли се снабдяваше? — попитах аз, но тутакси усетих, че съм прекрачил една невидима черта.

Внезапно всички наоколо притихнаха. Продуцентът ме фиксира с втренчен поглед. Моментално се присвих и измънках приглушено:

— Попитах, защото и аз се снабдявах само от този налудничав шибаняк.

— О, така ли? — Продуцентът се наведе доверително към мен, подпрян на капака на черния си рейндж роувър. — Тогава си попаднал на точния адрес. Но какъв си по-точно: алки или джънки 30 30 Алкохолик (alkie) или наркоман (junkie) — американски сленг. — Б.пр. ?

— Джънки — признах си, свел поглед към бетона. — Не ви познавам, момчета, затова си съчиних тези глупости за пиенето.

— Ела тук — подкани ме той.

Казах си, че съм загубен, ако му хрумне да провери ръцете ми за следи от инжекции, но нямах друг избор.

Пристъпих плахо към джипа му, а той отново се втренчи в очите ми. Стори ми се, че ме гледа цяла вечност. После се отдръпна от колата си, сграбчи ме за раменете и завря сивата си брада в лицето ми.

— Хлапе — рече, — щом аз можах да го превъзмогна, и ти ще се справиш. И повече да не си се приближил до онзи шибан Локо. От това, което съм чул, излиза, че е един от онези, дето са пречукали момчетата на плажа през лятото.

На следващата сутрин двамата с Кейт разпръснахме навред бележките си из офиса, така както рибарите разпъват своите мрежи на кея в Манток. След цял месец ровене — отчасти открито, отчасти безсрамно задкулисно — успяхме донякъде да се справим. Вече разполагахме с половин дузина обнадеждаващи следи. Според Кейт всяка нова брънка от веригата ще ни облекчава все повече в усилията ни да убедим съдебните заседатели да се усъмнят в представената от обвинението версия за случилото се в онази фатална нощ.

— За съда всичко това е повлияно от страха, който бунтарски настроените млади чернокожи вдъхват на бялото население — обясни ми Кейт. — Е, ще се наложи да разчупим този стереотип. Ако всичко, с което разполагаме досега, е вярно, то излиза, че няколко седмици преди да загинат, тези младежи са се забъркали в нещо много опасно. При това не са се насочили към кокаин или екстази или друг синтетичен наркотик на хапчета, а към крека , най-черната дрога, характерна за негърските гета. А после се появява и този мистериозен наркодилър Локо.

— Какво ще правим сега? — попитах я аз.

— Ще се опитаме да потвърдим стойността на всичко, което сме надушили, като валиден за съда доказателствен материал. Ще търсим още. Ще издирим и Локо. Но междувременно ще споделим това, с което разполагаме.

— Да го споделим ли? — учудих се аз.

Кейт измъкна от спортния си сак една бяла кутия за обувки и я постави върху масата. Със същата тържествена церемониалност, с която един самурай би извадил меча си от ножницата, тя измъкна от кутията един старомоден ролодекс.

— Тук, в този комплект от визитни картички, се съхраняват телефонните номера на всички топрепортери и издатели в Ню Йорк — обясни ми тя. — Това е най-ценното, което успях да отмъкна със себе си при раздялата ми с „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“.

През останалата част от деня Кейт се посвети на разговори по телефона. Представяше историята на Данте пред един или друг вестникарски издател, като започваше с убийствата и ареста му, описвайки обкръжението му и надвисналата над него смъртна присъда.

— Всичко има в този случай — убеждаваше тя Ейми Бъроус от „Венити Феър“, а после повтори същото и на Грейдън Картър. — Има знаменитости, гангстери, милиардери. Има расови конфликти, класово неравенство, както и бъдеща звезда от Ен Би Ей, заплашена сега от смъртно наказание. И всичко това се е случило в Хамптън .

Всъщност историята наистина беше гореща. Следобед вече преговаряхме с дузина от водещите списания за ексклузивни репортажи, посветени както на Данте Хейливил, така и на нас двамата.

— Пуснахме вълка в кошарата — отбеляза Кейт, след като приключи с последното обаждане, прибирайки своя ролодекс. — Сега Бог да ни е на помощ.

Когато трябва да се справя с някоя главоблъсканица, аз — за разлика от Тони Сопрано от онзи гангстерски сериал — не се втурвам през глава към кабинета на психоаналитика си. Вместо това предпочитам да се поразходя из Форт Грийн Парк и да седна на пейката край каменната маса срещу един непроницаем Метусалем, запален по шахмата приятел, чието име всъщност е Изикиъл Уитакър. Стократно го предпочитам пред какъвто и да било разговор. Още повече че двамата с него сме на открито, а не сврени в някаква сенчеста стая, особено в неделен следобед като днешния, когато още можем да се радваме на циганското лято. Приятно шумолят последните кафяви листа, все още необрулени от клоните в този парк в Бруклин.