Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— Благодаря ти, че дойде — рекох му аз.

— Спести си благодарностите, Кони. У дома е пълно с роднини на жена ми. Довлякоха се още от петък вечерта. Да знаеш само откога се моля да ми се обадиш за някой спешен случай.

За съжаление много скоро трябваше да заменим слънчевия паркинг с дългите коридори с бежов линолеум, където бе тихо като гробница. Насочих се право към кабинета на Краус, там той ми прочете рапорта за балистичната експертиза на куршума, убил Родригес.

Когато свърши, кимнах признателно, но веднага добавих:

— А сега искам една услуга от теб. Иди и ми донеси аналогичния рапорт по случая с Майкъл Уокър.

Уокър е онзи тийнейджър, когото преди около месец намерихме в леглото му в апартамента, намиращ се през три пресечки от мястото, където смъртта е застигнала Мани Родригес. Все си мисля, че не е изключено двете убийства да се окажат свързани в обща схема. Знаех, че между тях съществуват сходства, макар и само на пръв поглед — и двете убийства бяха извършени късно през нощта приблизително в един и същи район от града. Нещо обаче ми подсказваше, че е възможно да има още прилики.

Но когато Краус ми прочете двата листа с описанията на калибъра на куршумите, размерите на смъртоносните рани и прочее подробности, се оказа, че нищо не съвпада. Дори и заглушителите към пистолетите не бяха еднакви.

— Различна е и логиката в двете убийства — добави Краус. — Искам да кажа, че не е трудно да се разбере защо Уокър, като главен заподозрян в тройно убийство, може да си е заслужил смъртта. Но защо да премахнат един доставчик на дискове с музикални записи, който никога и на никого не е създавал проблеми? Това най-вероятно е някаква свада на местно ниво.

— Или пък двата случая са толкова различни, че тъкмо заради това трябва да подозираме наличието на връзка между тях — предложих аз.

Отново взехме рапортите и ги прочетохме още по-внимателно, сред дълбоката потискаща тишина, която може да съществува само в една морга, при това в неделя следобед.

Никой от нас не откри и най-малка следа, за която да се заловим. Накрая тишината започна да ни действа толкова зловещо, че се принудихме да излезем. Навън слънцето заливаше брега с топлите си лъчи, а животът си продължаваше както винаги досега.

В понеделник сутринта двамата с Кейт отидохме в дрогерията на Барнс, за да прегледаме новите януарски броеве на водещите списания. Като някакви маниаци, жадуващи да узнаят последните клюки от светските рубрики, награбихме по два броя от „Венити Феър“, „Ню Йорк“ и „Нюйоркър“, след което веднага се върнахме в моята кола и оставихме по един брой на задната седалка.

Щом стигнахме до ресторанта на Сам, се настанихме край една от масите в задната стая и веднага разгърнахме лъскавите корици. Кейт посегна към „Ню Йорк“, а на мен подаде „Венити Феър“. На страница 185 Данте ме гледаше през затворническите решетки. Фотографията беше поразителна — на нея той бе показан млад, но изплашен. Не липсваха и доста фалшиво звучащи редове, съдържащи опити за прикриване на фактите.

Във всички списания лицето му бе толкова силно осветено от фотосветкавиците, че изглеждаше още по-черно. Очевидно комбинацията от расови сблъсъци в скъпи курорти като Хамптън и Ийст Хамптън се бе оказала доста печеливша в надпреварата за спечелване на интереса на читателите. Затова издателите не пропускаха възможностите да изцедят докрай благодатната тема.

Независимо от всичко беше много мило да съм насаме с Кейт. За мен поне беше почти като любовна среща. През следващия час изчетохме всичко, което ни интересуваше, след което прелистихме за всеки случай списанията още веднъж. Спирахме само за да опитаме пая с артишок и бекон или за да отпием по глътка от студената бира. Статията в „Нюйоркър“, придружена от изразителна черно-бяла снимка, на която Данте приличаше повече на танцьор или поп звезда, бе доста кратка. Но Доминик Дън във „Венити Феър“ и Пит Хамил в „Ню Йорк“ с лекота бяха изписали по няколко. И в двата материала се долавяше симпатия към Данте Хейливил. Не липсваше нито една от основните теми, на които Кейт бе наблегнала в телефонните си разговори с журналистите — от расизма до прекалено педантичния прокурор, както и за слуховете за увлечението на жертвите по наркотиците. Беше зашеметяващо да гледаш всичките тези лъскави и стилно оформени страници, пръснати по масата, макар повечето описания да се основаваха на слухове и все още недоказани предположения.