Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Освен всичко, струпало се на главата ми, силното сутрешно слънце тъй ме заслепи, че за малко да блъсна някакъв велосипедист, който бясно натискаше педалите в края на уличното платно.

Едва когато Уинго радостно се разлая и захапа ръкава ми, аз се сепнах, вдигнах очи към огледалото за обратно виждане и съзрях, че мъжът с велосипеда беше Том. Натиснах рязко спирачките, а после бързо превключих на заден ход.

Изпитах огромно облекчение, но то продължи само докато не видях лицето му. Едното му око беше напълно затворено, а другото — пурпурночервено. Имаше синини и червени резки по врата и ухото, а едната му вежда беше жестоко сцепена.

— Когато се прибрах у дома, двама души ме чакаха вътре — обясни ми Том. — Искам да кажа не двама, а четирима .

— Обади ли се в полицията?

— Реших, че няма смисъл. Както би рекъл Мак, това беше по-скоро предупреждение.

— Не е много разумно да се оставяш да те удрят по главата през всеки два месеца. Мозъчните сътресения могат да бъдат опасни, Том.

— Том? Така ли се казвам? — възкликна той.

— Не е смешно — намръщих се аз.

— Напротив, много е смешно, Кейт — настоя Том.

— Да, всъщност е много смешно — съгласих се.

— Признай, че с годините ставам все по-добър.

— Има още доста да се желае.

Спрях пред дрогерията на Барнс, за да взема дезинфектанти, стерилна марля, лейкопласт и бинт. Върнах се в офиса и се заех с почистването на раните му. Постарах се да облекча болките му, като през цялото време си повтарях, че всичко това е нещо естествено, след като сме се заели с толкова опасно разследване. Но да си призная, не ми се искаше още веднъж да се залавям за подобна история, особено ако в нея е намесен Том Дънлеви. Предполагам, че се държах като пълна глупачка, тъй като не преставах да се питам доколко е разумно да се сърдя на някого за нещо, което ми бе причинил толкова отдавна. Тогава и двамата бяхме на двадесет и две и навярно не сме осъзнавали докъде се простират границите за лошо поведение.

На следващия ден в офиса Кейт преписа бележките от разговорите, които проведохме с хората от апартаментите, съседни на този, в който Данте се беше укривал в Ню Йорк. Междувременно аз се сдобих от полицията с рапорта за балистичната експертиза на онзи пистолет 45-и калибър, който е бил намерен в нощта, когато Данте се бе предал на полицията. Обвинението го представяше като най-убедителното доказателство по делото.

А с какво можеше да бъде полезен на нас?

Към рапорта бяха приложени пет много големи черно-бели фотографии на пистолета. Разстлах ги върху масата. Според експертите от отдела по съдебна медицина към окръжния съд в Съфолк по дръжката са били открити отпечатъци от пръстите само на едно лице, като всичките те напълно съвпаднали с дактилоскопичните данни за Майкъл Уокър. Балистичните проби доказвали, че оръжието е било използвано при убийството и на четирите жертви. Обаче нали Данте се бе заклел пред мен, че никога преди не е виждал този пистолет. Дори ми беше заявил при първата ни по-продължителна и по-изморяваща среща в Ривърхед: „Пистолетът на Майкъл беше съвсем различен — беше малък, евтин, от онези, с които можеш само да се перчиш. А това е истинско оръжие. Два пъти по-голямо и с друг цвят. Нали и ти беше там, братко?“.

Наистина бе така. Бях съвсем близо до Уокър, от дясната му страна, когато опря пистолета си в главата на Фейф. Ако някой бе състояние точно да опише използваното от Майкъл Уокър оръжие, това бях именно аз. Но нито за миг не се вгледах в самия пистолет, защото тогава за мен много по-важно бе да го убедя да свали дулото. Дори твърдях, че не се е стигало до насочване на оръжие, че в онази съботна сутрин ние просто сме си поговорили като двама разумни мъже.

Обаче обстоятелствата около намирането на този пистолет си оставаха крайно подозрителни. Затова сега казах на Кейт:

— Ако Данте е убил Майкъл Уокър в Бруклин, както твърдят те, той е разполагал с достатъчно време, за да се отърве от оръжието, с което е извършил това убийство. Можел е да го изхвърли в някой от стотиците контейнери за смет в Бед-Стю. Или пък да го метне във водите на Ийст Ривър. А вместо това го държи в себе си до последната минута преди онази вечеря в Саутхамптън.

— Как е името на този, чийто подпис фигурира под полицейския рапорт? — попита ме Кейт.

— Не ми е познато — отвърнах аз, докато се опитвах да разчета подписа в долния край на страницата. — Прилича на Линкълн. А малкото му име започва с „Х“. Може би е Хари.